Венцислав Стойков имаше четиристотин хиляди лева, вложени в месо, което никога не беше видяло пасище. В склада край Пловдив, преобразен в чисто бяла лаборатория с биореактори, доставени от Холандия, той отглеждаше животински клетки в хранителна среда — стъкло, стомана, температура, поддържана с точност до десета от градуса. Нарече компанията си "Протеин Утре" и повярва, че е хванал влака навреме.
Теодора Нанкова, собственица на ферма с четиристотин глави добитък в Старозагорско, повярва в друго. Че синът й ще наследи земя, не биотехнологична приумица, и че месото трябва да мирише на трева, а не на лабораторен протокол.
Двамата се познаваха от девет години — Венцислав беше купувал от нея телешки ембриони за изследователски цели, преди да премине изцяло на клетъчна култура. Тя му даваше материал, той й плащаше в брой, отношенията бяха делови и донякъде топли. До март.
Тогава Народното събрание прие на второ четене законопроект, инициран от групата депутати, близки до Националния съюз на животновъдите, с който се въвеждаше петгодишен мораториум върху продажбата на култивирано месо на територията на страната. Не постоянна забрана — временна пауза до края на 2030-а.
— Пет години — каза Венцислав по телефона на адвоката си, докато гледаше през прозореца на лабораторията към паркинга, където стоеше фургонът с биореакторите, поръчани още през лятото. — Какво правя пет години с машини за три милиона лева?
Адвокатът му, Красимир Петлешков, обясни, че законът позволява съхранение и научни изследвания, но не продажба на дребно и не доставки за ресторанти. Складовата база можеше да работи, но без приход. Без приход фирмата не издържаше и шест месеца.
Теодора научи новината от репортаж по Би Ти Ви, докато белеше картофи на кухненската маса в дома си край Чирпан. Телевизорът мърмореше на заден фон — водещата изреждаше осемте американски щата, последвал ги е и примерът в България, цитираше изказване на министър на земеделието за "защита на традиционния животновъдски сектор". Теодора остави ножа върху обелките и опря длани на масата. Зет й, Емил, който седеше срещу нея и четеше документи, вдигна поглед.
— Това е добра новина за тебе — каза той. — Нали продаваш на Венцислав ембриони?
— Продавах — поправи го тя. — Сега не знам какво ще продавам.
Истината беше по-сложна, отколкото Емил предполагаше. Теодора не се притесняваше за собствения си бизнес — тя отглеждаше добитък по старомодния начин и законът дори й помагаше, премахваше конкурент, който предлагаше по-евтин протеин без клане. Но синът й Боян, двадесет и осем години, работеше при Венцислав като технолог в лабораторията последните три години. Напуснал бе фермата заради него, бе учил биотехнологии в Пловдивския университет, бе взел кредит от седемнадесет хиляди лева за специализация в Нидерландия. Сега седеше без работа, защото мораториумът влизаше в сила от първи юли и Венцислав вече бе съобщил на екипа, че съкращава всички освен счетоводителя.
— Мамо, той фалира — каза Боян същата вечер, влизайки с куфар дрехи от общежитието в Пловдив, където беше живял през последните години. — И аз с него.
Теодора го погледна през масата, на която вече бяха сложени две чинии с боб и лук.
— Знаех, че тая работа няма да свърши добре.
— Знаела си? Ти самата продавала си му материал девет години!
— Защото плащаше в брой и защото мислех, че е негова работа, не моя. Сега твоята работа е моя, щото ти си ми син.
Боян не отговори. Избута чинията настрани, недоядена, и излезе на двора, където старото куче на фермата, Марко, спеше под сайванта. Седна до него и дълго галеше козината му, докато мама му не дойде с одеяло, защото вечерта беше студена за май.
Венцислав се опита да обжалва закона пред Административния съд в Пловдив, представяйки се чрез Красимир Петлешков с аргумент, че мораториумът нарушава свободата на стопанска инициатива. Делото щеше да отнеме месеци, а междувременно банката, която му бе отпуснала кредит за оборудването, поиска предсрочно изплащане на остатъка — двеста петдесет хиляди лева, защото обезпечението, самата лаборатория, обезценяваше бизнес модел без легален пазар.
В началото на юли, три дни преди мораториумът да влезе в сила окончателно, Венцислав дойде в дома на Теодора без предупреждение. Беше отслабнал за месеца, който бе минал — тениската му висеше на раменете, а под очите имаше тъмни кръгове, сякаш не беше спал нормално от седмици.
— Трябва ми заем — каза направо, седнал на пейка в двора, докато Теодора стоеше права с кофа с вода за кокошките в ръка. — Петдесет хиляди. До декември ще ти ги върна, когато делото в съда приключи и отворя пак.
— Ако го спечелиш.
— Ще го спечеля.
Теодора остави кофата на земята. Кокошките се разбягаха около краката й, кълвяха трохи, оставени от вчера.
— Венцислав, аз ти давах ембриони девет години. Плащал си винаги. Но сега ми искаш пари, а синът ми е без работа заради твоята фирма. Той се върна в къщи да ми помага с добитъка, защото друго няма. Защо да ти дам петдесет хиляди лева, когато не знам дали изобщо ще отворите пак?
— Защото иначе губя всичко. Лабораторията, оборудването.
— А моят син какво е загубил? Три години и седемнадесет хиляди дълг за школа в чужбина, защото повярва в твоята идея.
Венцислав замълча и пръстите му стиснаха края на пейката, докато боята се олющи под нокътя му. По двора тичаше Марко, вдигайки прах с опашката си, а зад оградата съседският трактор минаваше по пътя за Чирпан, карайки сено за силажа.
— Мислех, че сме приятели — каза накрая.
— Бяхме бизнес партньори. Приятелството свърши там, където свършват парите ми.
Той си тръгна без да спори повече. Теодора го проследи с поглед до колата му, стар Форд Мондео, купен още когато компанията му имаше пари, и влезе в къщата.
Съдебното дело на Венцислав беше отхвърлено в началото на октомври. На петнайсети от месеца синдикът, назначен след искането на банката за обявяване в несъстоятелност, дойде лично в склада край Пловдив с двама служители и релефен печат. Боян, който минаваше с кола покрай бившата си работа, за да вземе последните си лични вещи от шкафчето в коридора, го видя да лепи восъчен печат върху вратата на помещението с биореакторите — същите машини от Холандия, за които Венцислав му беше показвал с гордост температурните сензори само преди година. Синдикът записа нещо в протокол, без да му обърне внимание, и Боян се качи в колата, без да влезе.
Същия ден Боян разбра, че молбата му за позиция в Областна дирекция по безопасност на храните в Стара Загора е приета — щеше да започва като инспектор от началото на ноември, с благодарение именно на опита в лабораторията, който сега му служеше по съвсем друг начин.
Теодора взе папка с документи и отиде в банковия клон на "Юробанк" в центъра на Чирпан. Там, пред служителка, която познаваше от години, затвори депозита си от деветдесет хиляди лева — спестявания, трупани над десетилетие от продажба на мляко и месо, парите, с които би могла да помогне на Венцислав, ако бе решила. Прехвърли ги вместо това в нов влог, обвързан изрично с бъдещата работа на Боян — платен авансово курс за държавен изпит по хранителна безопасност, и останалото оставено настрана за случай, в който синът й реши да отвори собствена лаборатория за анализ на мляко.
Венцислав се обадил веднъж повече, през ноември. Теодора вдигна телефона и чу гласа му, пресипнал, сякаш не беше говорил с никого от дни — молеше за двадесет хиляди лева, само за наема на апартамента, защото лабораторията вече официално принадлежала на синдика и той спеше последните нощи на дюшек в самия склад, до запечатаната врата, защото нямало къде друго да отиде.
— Венцислав, продадох депозита на Боян — каза тя. — Няма вече откъде.
От другата страна настъпи дълго мълчание, след което линията прекъсна — той затвори пръв. Теодора остави телефона на масата до тенджерата с боб и се върна при картофите, които Боян щеше да занесе довечера на Венцислав заедно с малко пари от своята първа заплата като инспектор, защото едно е да откажеш заем на бивш партньор, а съвсем друго — да остави човек да гладува в склад край Пловдив.