Качването вече беше обявено и Борислав излезе на перона. След едноседмична командировка се прибираше вкъщи. Като влезе във вагона с кушетки, намери долното си място. Докато се настаняваше, чу някой тежко дишащ да върви по вагона. Обърна се — срещу него, с чанта на колелца, приличаща повече на раница, с есенно палто и шарена забрадка, стоеше възрастна жена и се мъчеше да си поеме дъх.
„Е, сега — помисли си Борислав, — бабата явно е съседката ми; сега ще ми иска долното място.“
— Виж, синко, моето място май е долно — каза, като си пое дъх, пътничката. Мястото наистина си беше долно. Тя започна да се суети и да подрежда багажа. Борислав забеляза, че възрастната жена е поне на седемдесет и няколко. „Гледай ти — помисли си той, — и на тая възраст пътува, защо ли не седи у дома…“
Бабата най-сетне седна на кушетката си, скръстила послушно ръце на коленете, като ученичка. Във вагона влизаха пътници, но горните места в купето останаха празни. Борислав вече се беше примирил, че ще пътува с възрастна жена, с която няма да може и да си поговори.
Влакът потегли. Скоро се появи кондукторката и донесе спалното бельо. Жената веднага се зае с чаршафите — внимателно ги разпъваше и оправяше. После отново седна и тя пръв заговори:
— Не ми е привична такава постеля. У дома си креватът ми е мек, а тук ще си смачкам ребрата. Аз от младини не съм пътувала, та вече не се надявах и да пътувам.
Борислав кимна и продължи да мълчи.
— Аз съм Василка. А теб как те викат?
— Борислав.
— А как ти е презимето?
— Георгиев. Може просто Борислав.
— Може, млад си още, може и по име… На гости ли отиваш?
— Защо на гости? — учуди се Борислав. — От командировка се прибирам вкъщи.
— Ето как! Вкъщи — това е хубаво. А аз, на старини, от вкъщи излязох. — Жената изведнъж замлъкна и се загледа в прозореца. На Борислав му се стори, че в очите ѝ напират сълзи, макар да не плачеше. Изведнъж го засрами, че се бе отнесъл толкова неприветливо към възрастната си съседка.
— А вие също ли се прибирате, или пък от вкъщи сте? — продума той, като се опитваше да смекчи хладното си отношение.
— От вкъщи съм, синко, от вкъщи — затова не ми е никак привично. Пътят е само малко повече от денонощие, а докато пътуваш, пак е тежко.
— При кого отивате?
— При дъщеря си отивам — Василка извади от джоба си кърпичка и избърса сълзата, която напираше.
— Тогава трябва да се радвате, а вие плачете.
— Ами радвам се. Пет години не сме се виждали с дъщеря ми, та вече си мислех, че няма да я видя.
— Изгубили ли се бяхте?
— Изгубихме се, синко, по собствена воля се изгубихме. Нравите ни не ни даваха мира в младите години, гордостта ни пречеше да живеем спокойно — затова толкова време не се видяхме. Щом порасна дъщеря ми, престанахме да се разбираме. Без баща я отгледах, какво ли не стана между нас, често се карахме. За пръв път се омъжи напук на мен, ама не ѝ провървя. Аз не я подкрепих с добра дума, укорявах я… Така и се карахме цял живот. Настрои внучката срещу мен — всичко ми правеше напук. А преди пет години продаде апартамента, замина си, без да каже къде. Ходих и в милицията — или както там я наричат сега, в полицията — да диря следи, защото се тревожех; тя замина с внучката.
После се обади, писа, че всичко ѝ е наред, че се е омъжила, но да не я търся и никога да не идвам. И с този товар живях всичките тези години. През това време разбрах, че и аз не бях права… Нека не ме е слушала, нека се е сърдила — но тя си ми е рожба.
Пък преди година дойде писмо от Невена — така се казва дъщеря ми. Написа ми къде живее, че отдавна се е развела, че сама е станала баба, и питаше за здравето ми. Плаках цяла нощ, а после ѝ написах, че без тях не ми е живот. Сетне се чухме по телефона, поговорихме си и разбрахме, че и двете сме виновни.
На внучката ѝ се роди дете, значи имам правнук. Невена помага във всичко, пък и работата ѝ не я пуска, не може да се откъсне… Ето, покани и мен. Ами какво да правя — затворих къщичката, помолих съседката да я наглежда и да поотопли, ако стане студено, а аз стегнах багажа и реших да ида на гости при дъщеря си. Кой знае колко време ми остава, искам да се видим…
Борислав мълчеше. Замисли се за майка си, която посещаваше рядко. Майка му живееше на село, там беше и по-голямата му сестра. Винаги си беше мислил, че сестра му ще се погрижи за майката. А сега, след разказа на пътничката, изведнъж го заболя в гърдите, налегна го тъга — нали той е син, майка му копнее да го вижда по-често.
Борислав цял път разговаря с Василка — времето мина незабелязано. Помогна ѝ да слезе от вагона и забеляза, че към тях идва миловидна жена, която загрижено гледаше в тяхна посока. Борислав се отдръпна. Очите на двете родни души се срещнаха, прегърнаха се и дълго не можеха да се разделят. И двете плачеха. Срещата на двете жени беше толкова трогателна, че Борислав не се съмняваше — всичко при тях ще е наред. Сега вече със сигурност.
Той се отдръпна встрани, искаше да заглуши налегналото го вълнение… И въобще — много неща му се изясниха след тази среща. Извади мобилния си телефон и набра номера на майка си. Просто така, без причина, му се прииска да каже:
— Мамо, пристигнах, на място съм. В почивния ден ме чакай на гости.
