Тя не пие вода с лимон повече от десет години.
Избягва я. Както избягваш стари рани. Както не влизаш в кафенето, където са ти подарили пръстен, а после са ти го отнели. Както не гледаш филмите, които сте гледали заедно.
Водата с лимон се е превърнала в символ на загубата. На онзи, който няма да се върне. На онзи, когото не искаш да си връщаш.
***
Тя помни всичко така, сякаш е било вчера. И до най-малката подробност.
Гърция…
Те пристигат в Солун в края на май. Той казва:
– Това ще бъде най-хубавата почивка в живота ти.
Тя е на двадесет и осем. Той – на тридесет и две. От осем месеца са заедно. Тя вече има четка за зъби в апартамента му. Той – познава нейните приятелки.
Всички наоколо са сигурни: скоро сватба…
Хотел „Егея“ не е най-скъпият, но е уютен. Бели стени, синя вода в басейна, палми, за които се грижи градинар с тъжни очи.
Стая на третия етаж с гледка към морето.
Ама… От чешмата тече ръждива вода, климатикът работи от време на време, съседите отгоре вдигат шум нощем.
И въпреки това: те са щастливи! Поне така ѝ се струва.
Още първия ден той поръчва газирана вода с лимон.
– Пробвала ли си? – пита, примижавайки.
– Не.
– Това е вкусът на любовта.
Тя се смее.
А той… не се шегува.
Искрено вярва в поличби, в знаци, в това, че ако пиеш такава вода на залез, любовта ще продължи вечно.
И те пият. Направо от гърлото, като си поделят една бутилка.
Кисело, сладко, мехурчета гъделичкат езика.
Той я гледа с влюбени очи. Тя безпаметно се удавя в тях.
– Да пием винаги лимонова вода, – мечтателно казва той.
– Давай, – съгласява се тя, без да подозира, че този вкус ще стане нейно проклятие.
***
Вкъщи всичко веднага тръгва някак нередно. Той става по-студен. Отменя една среща, после друга, после спира да звъни, после отговаря през път.
Тя търпи. Мисли си: има работа, криза, депресия.
След месец той казва:
– Трябва да остана сам, да помисля.
След два месеца:
– Не ми се обаждай повече.
След три месеца – изчезва, без да каже и дума.
Телефонът мълчи. Приятелите казват, че не знаят къде е той.
Майка му със стиснати зъби казва в слушалката:
– Синът ми не иска да говори с теб. Не звъни повече. Не измъчвай нито него, нито себе си.
Тя не звъни. Чака. Една година.
После се омъжва за друг. Добър, надежден, но съвсем обикновен.
Той не пие вода с лимон, не я гледа с влюбени очи, не казва: „Ти си моят живот“.
Той просто е до нея. Носи заплатата, прави нещо по къщата, когато тя поиска.
И тя решава, че това е любовта. Спокойна, всекидневна. Възрастна. Нито едното, нито другото.
Тя ражда дъщеричка, Елица. Мъжът ѝ се радва, но някак отдалечено, сякаш детето е нова мебел, която току-що са купили от мебелния магазин.
След пет години се развеждат.
Тя повече не може да живее в „блатото“. Така казва.
Не заради лимоновата вода, не заради Гърция, не заради спомените.
Просто разбира: скучният брак е клетка.
Тя не е птица. Тя е просто жена. И иска да живее. А не да съществува.
Остава сама. С Елица, с котката и с чувството, че животът не се е получил.
Работа като счетоводител в малка фирма, апартамент с ипотека, кола, която постоянно се разваля. Приятелките се пръсват, майка ѝ умира, баща си тя не познава. Елица. И котката.
Лимонова вода не пие. И нищо друго, което поне малко да напомня за онзи проклет вкус.
В ресторантите поръчва кола, сок, минерална вода без газ. Измислила е за всички, че има алергия към лимони, дори и към миризмата им.
– Откога?
– Отдавна.
Никой не знае истината. Истината е твърде глупава за четиридесетгодишна жена.
Всъщност тя се страхува от водата. Лимона. Мехурчетата. И спомените…
Един ден се хваща на мисълта, че не помни лицето му.
Седейки в кухнята, пие чай и гледа през прозореца. Елица си пише домашните, котката спи на перваза.
И тя изведнъж си мисли: „А какъв му е носът? Прав или с гърбица? А очите? Кафяви или зелени? А косата? Тъмна или руса?“
Не си спомня! Спомня си само лимоновата вода.
Една вечер се отбива във „Фантастико“. Хляб, мляко, яйца, котешка храна. И изведнъж – на рафта с напитките – вижда нея. Лимоновата вода. Същата като в Гърция. Същият етикет – жълт, с лимон, разрязан наполовина. Същите мехурчета, които танцуват вътре.
Тя взима бутилката в ръце. Позадържа я. Връща я обратно. Отдалечава се. Връща се. Пак я взима.
– Госпожо, ще я взимате ли? – пита млад служител, който разтоварва кашони.
– Не, – отговаря тя и излиза.
По целия път до вкъщи мисли за водата. За него. За Гърция. За това колко е глупаво да се страхуваш от нещо, което отдавна го няма.
През нощта не спи. Лежи на дивана, гледа тавана, ослушва се как Елица се върти в стаята си. Идва котката, ляга на гърдите ѝ и замърква. Тишина.
Изведнъж скача, намята якето, пъха крака в чехлите, грабва ключовете и изхвърча навън.
Във „Фантастико“ купува онази лимонова вода. Една бутилка. Нищо повече.
Връща се у дома, влиза в кухнята, изважда чаша. Най-обикновена, гранена, без шарка. Поема дълбоко въздух. Отваря бутилката. Чува се съскане – мехурчетата изскачат на свобода.
Тя налива половин чаша. Помирисва я. Мирише на Гърция. На море. На младост. На болка. На онзи залез, когато той казва „това е вкусът на любовта“.
Тя пие. И… нищо не се случва.
Не се връщат спомени, не рукват сълзи, не свива сърцето. Просто е… газирана вода с вкус на лимон… Съвсем обикновена.
Тя изпива чашата, изхвърля бутилката в боклука, измива чашата и я слага в сушилнята. Ляга си и за първи път от много години заспива без приспивателно.
Сутринта се събужда с усмивка на лице.
– Мамо, какво ти е? – Елица забелязва промяната у майка си.
– Нищо.
– Странна си.
– Нормална съм. Просто се наспах…
Цял ден ѝ е добре. Не както обикновено – сутрин тежест, по обед умора, вечер омраза към хората.
Днес се чувства лека. Свободна. Сякаш е захвърлила раницата, която е носила на гърба си повече от десет години.
Вечерта си купува още една позната бутилка. Пие. Усмихва се.
– Смешна съм, – казва си тя. – От какво се страхувах?
Тя разбира: водата с лимон не е била неин враг. Врагът е седял в главата ѝ. И непрекъснато ѝ е шептял:
– Не пий, иначе всичко ще си спомниш, няма да можеш да забравиш и пак ще страдаш…
И ето: тя пие и остава цяла и невредима. Още повече – съвсем спокойна и щастлива. Забравила е.
След седмица се среща с приятелката си. Приятелки са от студентските години.
– Янице, а аз пак пия вода с лимон, – подхвърля тя.
– Какво? – приятелката се задавя.
– Почти всеки ден.
– А алергията?
– Нямаше никаква алергия.
– И какво сега?
– Сега съм свободна.
– Не искаш ли да му пишеш?
– Защо?
– Може би той още те помни, още те обича.
– Ами нека си помни. А аз – забравих.
Тя избира да забрави. Сега водата с лимон за нея не е за миналото. Тя е за живота, който продължава. Въпреки всичко.
Или благодарение на всичко…
