Беше нощ срещу Нова година. 31 декември. Почивен ден. Около обяд. Отвън – истинска зима, всичко затрупано сняг. Едри снежинки удряха стъклата, мраз навън, а аз усещах мраз на сърцето. Знаете ли какво е усещането в навечерието на празника в такъв бял, приказен ден? Е, точно това беше. Бях се разделил с жена си и нямаше с кого да посрещна празника.
При роднините не ми се ходеше. Не исках да слушам въпросите им за живота ми, моите отговори, а после да гледам съчувствените им лица. Студ навън, студ в душата. Ето така.
Сетих се за леля си. Човек с най-добро сърце, Бог да я прости. До последния си ден помагаше на всекиго, а на мене казваше: — В самата нощ срещу Нова година трябва да събереш каквото можеш. Вкусна храна, одеяла и да излезеш навън. Да нахраниш всяко коте и всяко куче, което срещнеш, и да им постелеш нещо топло. Тъй и правеше.
А аз – мързеливец. Само два пъти тичешком минах през парка и наръсих суха храна по разни места.
Явно и моето време беше дошло, помислих си. Дойде време да се сетя за съветите на най-добрата ми леля и да ѝ отдам почит. Събрах два големи чувала. В единия – варено пиле и куп суха храна, в другия – кърпи и няколко стари одеяла.
Облякох топло яке с качулка и излязох. Вятър със сняг ме удари в лицето. Свих се и тръгнах. Търсих дълго и напразно. Или котките се бяха скрили от студа, или просто не можех да ги намеря. Съвсем изтощен и без да знам какво да правя с всичко това, се озовах пред малък парк.
И ето – учудващо. Навсякъде фучеше и виеше студен вятър, а тук облаците се разкъсаха и един-единствен слънчев лъч падна на земята и се задържа. В този лъч имаше пейка в центъра на парка и някакъв човек, седнал на нея.
Приближих се и седнах до него. Страшно исках да си почина, а и беше приятно да седиш в тази нежна светлина.
Беше странен възрастен мъж с плетена шапка, държеше букет лалета и гледаше някъде напред.
— Хубаво е тук – казах без да се обръщам към никого.
— Приятно и топло – отвърна той.
— А вие защо не отивате да посрещнете Нова година? – полюбопитствах.
— Сега ще тръгна – отвърна сивият мъж. – Имам още много работа, ей сега ще изпуша и ще свърша една от тях. И ме погледна. – А ти защо не отиваш? – усмихна се той.
— Ами… няма с кого – заекнах. – И леля ми казваше… – и му показах чувалите.
— Леля ти ти казваше, че в навечерието на Нова година трябва да събереш каквото можеш – вкусна храна, одеяла – и да излезеш навън, за да раздадеш всичко на бездомните котки и кучета – довърши сивият старец и ме погледна право в очите.
Устата ми се отвори, а цигарата падна на земята. — Откъде знаете? – смая се аз.
В очите на сивия мъж изведнъж проблеснаха звезди. — Ти върви – каза той. – Трябва да бързаш, защото те чакат. Спомняй си по-често за леля си. Тя беше човек с най-добро сърце. И стана, остави букета лалета на пейката, тръгна напред, излезе от слънчевия лъч, пресече пътя и изведнъж изчезна зад минал автобус. Сякаш се стопи във въздуха.
Станах от пейката и забелязах четири котки, които гледаха чувалите ми с ламтещи очи. Явно миризмата на пилето ги беше докарала.
Първо се приближиха две рошави красавици с пухкави опашки.
После от храстите, смешно подскачайки в преспите, се довлякоха още две.
— Ето ви, точно вас ви търсех – казах им и извадих всички лакомства и одеяла, подредих ги под малък навес, който надеждно ги пазеше от обилния сняг.
С леко сърце тръгнах към вкъщи, като изхвърлих празните чували. Само се ругаех, че не попитах сивия старец със звездите в очите какво има предвид под „те чакат“. И за леля трябваше да попитам. Ей такъв съм си – все ще забравя най-важното и ще объркам. Цял живот така, ругаех се.
Не усетих как краката сами ме донесоха до входа. Вече се качвах, когато погледът ми падна надолу.
Там, в храстите, в една преспа, седеше съвсем мъничко, сиво котенце и плачеше, притиснало лявата си лапичка към себе си.
Клекнах пред него и попитах:
— Какво стана, малкият?
Котенцето хлипна и ми подаде мъничка, мокра и студена като лед лапичка. Извадих двете си ръце от джобовете и я взех в тях. И изведнъж. Съвсем изведнъж от мен се изтръгна:
— Татковите ръце са много лекуващи. Ей сега ще ти олекне, слънчице.
Внимателно взех треперещото телце в шепи, притиснах го към себе си и влязох във входа.
Сега имаше с кого да се занимавам и с кого да посрещна Нова година.
Все пак този сив старец със звездите в очите не излъга. Чакаха ме. Много ме чакаха. А това е най-важното – когато те чакат.
