Минаха години оттогава, но споменът за онова лято остана жив – лятото, което преобърна живота на едно момче.
Той протегна ръка, искайки да погали страшното животно, но котката се дръпна встрани и започна странно да пълзи надалеч от човека, далеч от протегнатата ръка…
— Погледнете го! – едва не крещеше директорката. – Родителите му са извикани, а на него дори не му е срам!
Димко погледна право в очите на разгневената госпожа Анета Стоянова. По лицето на десетгодишното момче нямаше и следа от разкаяние за стореното злодеяние. С отегчен вид той мълчаливо слушаше въпросите на директорката.
— Да изгориш класния дневник! – гласът на госпожа Стоянова премина в писък.
— Чакай отвън! – строго заповяда баща му.
Момчето излезе от директорския кабинет, като затръшна силно вратата. Беше му все едно дали пак ще го накажат. Не можеше да постъпи иначе – беше дал дума…
А родителите… те пак скоро щяха да забравят за него, заминавайки за поредната експедиция.
Същата вечер на семеен съвет беше взето решение да изпратят Димко в селото при дядо му за цялото лято. Може би той щеше да успее да се справи с младия бунтар.
*****
— Това е твоят дневен режим – дядо Георги Петков, бивш военен, посочи на внука си лист хартия, изписан с равен почерк. – В селото няма време за безделничене – всички искат да ядат и да пият.
— Да не съм роб? – изтърва се Димко, когато прочете дългия списък със задължения.
Дядо Георги се усмихна, оценявайки войнствения поглед, който внукът му хвърли. Вчера синът му доведе Димко, без да спира да се оплаква колко тежко станало с него. Постоянни боеве в училище, недоволство от учителите и директорката – всичко това отнемало време от научните изследвания. Родителите на Димко заминаха за експедиция, с облекчение оставяйки бунтаря си син на дядо му.
Бавно се точеха дните, изпълнени с необичайни занимания…
Димко ставаше с петлите, помагаше на дядо си да нахрани пъстрата Буренка, четирите прасета и гнедия кон Вихър. Да донесе вода, да подреди нацепените дърва, да окопае лехите…
Работата не свършваше, но Димко беше дал дума да не се оплаква.
— Той ме следи ли? – попита веднъж Димко, загрижено поглеждайки към любимеца на дядо си – едрото куче Балкан, което сянка се влачеше след него, когато напуснеше двора.
— Усеща, че не си оттук, страхува се да не се изгубиш – отговори дядото с лека ирония.
Много му хареса на Димко да ходи на риболов. Момчето бързо се научи да борави с въдицата и след няколко седмици дядо Георги започна да го пуска сам на реката.
Най-добрият кльоп беше рано сутрин, когато още беше хладно. Димко обичаше да седи с въдицата на брега и да гледа как изгрява слънцето, огрявайки всичко наоколо. Такова нещо в града не се виждаше!
Една ранна сутрин, докато се беше настанил с въдиците на брега на живописната рекичка, Димко забеляза движение във високата трева.
Някъде наблизо силно квакаше жаба, а кучето веднага залая. Привични звуци, но…
Тревата отново се раздвижи и момчето реши да провери…
Промъквайки се предпазливо сред високата трева, Димко се взираше в утринния сумрак, но не видя нищо. Като реши, че му се е сторило, искаше вече да се върне при въдиците, но в този момент долови едва доловим жалък стон.
Наведе се, разтвори с ръце високата трева и върху него заплашително засъска котка, притиснала предупредително уши. Очите на животното предупреждаваха да спазва дистанция, а в съскането се долавяше явна заплаха.
— Ох… – изтръгна се от Димко от изненада. – Какво съскаш?
Той протегна ръка, искайки да погали страшното животно, но котката се дръпна встрани и започна странно да пълзи надалеч, далеч от протегнатата ръка.
В този момент започна да се развиделява и Димко видя кървави петна по светлата козина на животното. Пред очите му изплува картина от неотдавна – четирима по-големи момчета се подиграваха на райето коте с измръзнало дясно ухо…
Димко потръпна, прогонвайки болезнения спомен. Котката беше ранена, имаше нужда от помощ!
С голи ръце не би могъл да я вземе – ядосана е и явно я боли. Огледа се наоколо, но не намери нищо подходящо. Носеше лека ветровка, предпазваща от утринния хлад.
Свали ветровката си и се приближи до съскащата котка:
— Кис-кис-кис! Искам само да ти помогна… Кис-кис-кис!
С последни сили котката се хвърли встрани, но Димко се оказа по-пъргав. Покри ветровката върху нея, внимателно я уви и я притисна до гърдите си. След това се спусна с все сила към дома, забравил за въдиците…
— Дядо, с котката ще е добре ли? – за стотен път попита внукът, загрижено гледайки вратата на лятната кухня.
— Не се тревожи, Ангелина Димитрова – ветеринарка, разбира от раните – дядо Георги погали внука си по главата. – Иди донеси въдиците, а като се върнеш, ще има новини…
Димко кимна и бързо изтича до реката за въдиците. Толкова бързаше, че едва си поемаше дъх, когато се върна у дома.
В този момент на прага на лятната кухня се показа дребната фигура на Ангелина Димитрова. Възрастната жена каза нещо на дядо Георги, от което той радостно се усмихна.
— Как е тя? – изтръгна се от Димко.
— Всичко ще е наред – отвърна Ангелина Димитрова. – Изглежда я е ухапало куче… Раните обработих, сека гледай я.
— Ще направя всичко! – възкликна Димко и в очите му се появиха сълзи на радост и облекчение…
Същата вечер момчето не се отдели от спящата котка, като ѝ направи импровизирано легло от кутия и старо одеяло. Постави наблизо купички с храна и вода, просто седеше и гледаше как котката спи.
— Тук ли ще нощуваш? – попита дядо Георги.
— Може ли? – с надежда попита Димко.
— По-добре да я приберем вкъщи – предложи дядото.
Котката беше пренесена в стаята, където спеше Димко, и кутията беше поставена до кревата му.
Отблизо окрасът на котката се оказа светлобежов с едва забележими ивици.
Димко седна на ръба на кревата и продължи да наблюдава как спи подопечната му.
— Гледам те, внуче, и се чудя – замислено проговори дядо Георги, сядайки на стол в ъгъла на стаята. – И не си мързелив, и си схватлив, и отговорен, и добротата не ти е чужда. Тогава защо вдигаш бунт на кораба?
Димко погледна дядо си, свивайки рамене вместо отговор.
— Последният ти номер с класния дневник… – настояваше дядото. – Нали не го изгори просто така?
— Дадох дума, а като съм дал, трябва да я държа – измърмори Димко.
Протегна ръка и внимателно погали спящата котка по главата.
— На кого даде дума? – подозренията на дядо Георги се оправдаха, защото не вярваше в провинението на внука.
— В мазето на къщата до училището живееше бездомно коте, което хранех и с което разговарях, точно както ти с Балкан – разказа Димко, шмъркайки с нос. – Мечтаех да го взема вкъщи, но родителите ми дори не искаха да слушат… Дадох дума на Мурчо, че винаги ще го защитавам.
— И какво стана с това коте? – тихичко попита дядото, затаил дъх.
— Момчета от по-горните класове се подиграваха с него – гласът на Димко трепна. – Помолих ги да спрат, те се съгласиха, но при условие че изгоря класния дневник…
— Мерзавци! – изтръгна се от възрастния мъж. – Къде е сега това коте?
— Взела го някаква жена, както ми каза чистачът – Димко отново погали котката. – Много искам да разбера как е Мурчо…
— Ти си герой! – дядото погали внука по главата. – Думата си я удържа, това е правилно, но защо не каза нищо на родителите си?
— Те не питаха – просто отговори Димко.
Минали дни… Раните по тялото на Снежанка, както Димко нарече котката, заздравяха. Котката спря да съска и да гледа с подозрение хората.
Снежанка приемаше грижите на човека, който ѝ спаси живота. Скоро разхубавялата и забележимо напълняла котка се премести да спи при Димко в кревата.
Мечтата на момчето се сбъдна, но често в сънищата си виждаше райето Мурчо с измръзналото ухо. Котето нежно се търкаше в краката му и силно мъркаше, когато Димко го вземаше на ръце.
— Къде си? – питаше Димко насън райето коте, но отговор не получаваше.
Мина юли, а след него и август…
Димко чакаше да дойдат родителите му, но вместо това дядото обяви на внука, че трябва да отиде в града по работа. Като се оправи сутрин с домакинската работа, дядо Георги остави домакинството на внука и тръгна за влака.
Върна се вечерта – уморен, но доволен. Похвали внука за реда в дома и, тайнствено усмихнат, го повика вкъщи, където по-рано беше влязъл с голяма кутия.
— Ела тук, внуче – дядо Георги посочи дивана. – Виж кой дойде с мен от града.
Димко влезе в стаята и погледна към дивана. Момчето мигна няколко пъти, страхувайки се да не му се привижда.
— Мурчо! – възкликна момчето, внимателно вземайки на ръце райето коте с измръзналото ухо. – Дядо, ти си най-добрият!
Котката изглеждаше здрава и охранена. По-късно дядо Георги сподели с внука си, че постъпката на Димко го впечатлила и той решил да издири райето коте, като потърсил помощ в училището на Димко.
Оказало се, че именно чистачът се обърнал към приют с молба да вземат бездомното коте, страхувайки се за живота му.
В началото на септември пристигнаха родителите на Димко с новината, че трябва да заминат за дълга експедиция и момчето ще трябва да остане за известно време при дядо си.
Родителите едва разпознаха в веселото и жизнерадостно дете предишния бунтар.
— Тате, ти направи чудо! – възкликна бащата на Димко.
— Научете се да чувате детето си – наставнически произнесе дядо Георги.
А що се отнася до Димко, той се зарадва, че остава да живее с дядо си и няма да се разделя с Мурчо и Снежанка.
Бунтарят се превърна в най-грижовния и отговорен стопанин за своите питомци.
