Непобедимите хлебарки: Тайната им сила и защо се смятат за символ на оцеляване в българските домове

Хлебарки

В главата на Миглена все едно че хлебарките играеха ръченица. Весела, вихрена направо не можеш да им насмогнеш на стъпките.

Клатеха мустачки насам-натам и пляскаха с крачета в ритъм с музиката, която ставаше все по-силна и по-силна в ума ѝ.

А иначе, казано честно, нейните хлебарки бяха послушни. Тихи, кротки, добре възпитани. От това в Миглена никога не е липсвало. Тя дълго и със страст се беше занимавала с тяхната “генетика”. Нейната си беше по природа малко.

Баба ѝ Никола винаги казваше, че хлебарките в главата са хубаво нещо. Ако човек ги има, значи личност е, необикновен човек! С огънче! Такива хора не само живеят по-забавно, но и на другите около тях им е интересно. И без това не достига динамика в ежедневието.

Това за драйва не Миглена си го беше измислила. Баба ѝ беше съвременна жена, осемдесет и няколко, но още вървеше живо и шарено по живота. Знаеше всякакви нови фрази и младежки изрази. Баба ѝ настоя нашата героиня да учи в друга гимназия, а не в тази, където майка ѝ беше директорка.

– Защо ти е, детето, твоите проблеми? питаше баба Никола.

– Какви проблеми, бабо?

– Абе, в другата ще бъде дете като другите. Тук й виж репутацията ще е “дъщерята на директорката”. Не й слагай такъв етикет ще й трябва после. Да изгубиш добро име е лесно, Мигленче, ама да си го върнеш пак трудно, казвам ти го от опит!

Баба и майка ѝ винаги говореха право в очи, както се казва, без увъртания. Баба Никола отгледа майка ѝ Пенка още от петгодишна когато нейната майка внезапно си отиде, но за това не се обичаше да се говори вкъщи.

– Един глупав случай, Мигле. Ледена висулка падна от нечия непочистена навреме стряха Животът на майка ти беше спасен случайно. Не беше я отблъснала твоята прабаба Мана, сега щяхме да сме съвсем сами.

– Бабо, такива случайности с всеки стават ли?

– С който и да е! И с мен, и с Тато, и с Папата! Но страхът не е решение, злато мое. Причината за такива случки е да живееш. На всяка минута, сякаш е последна. Да даваш на този свят нещо, голямо или малко без да искаш в замяна. Да го направиш по-светъл и човечен. Светлина в мрака от нас зависи.

– Бабо, лесно е да се каже А да го направиш?

– Щом го разбираш, вече си на прав път. Значи твоите хлебарки са помъдрели!

– Какви хлебарки, бабо! Миглена се мръщеше.

Че тя не обичаше насекоми! Пеперуди и пчели добре, мили са. Но хлебарката от нея все я побиваха тръпки.

– Бабо, хлебарка! изкряска Миглена, като зърна веднъж една върху белия кухненски плот.

– Недей я мачка! Може би има дечица! но баба Никола я плясна с чехъла, след което похапна по веждите: Още си няма, нали?

– Няма!

– А, да видим де са им децата!

И тогава започваше едно чистене на дома, голямо, и Миглена знаеше от децата на хлебарката няма да остане и следа.

Времето минаваше, а Миглена проумяваше, че баба ѝ я жали. Закриваше я, защото тя крещи по-високо отколкото действа. Докато се накуми нещо да направи хлебарката щеше да си умре от старост.

Тази черта на Миглена беше известна на всички от баба, през строги треньори, та чак до училищните преподаватели.

– Вашето дете не е за бързи спортове. Гъвкава е, всичко ѝ се отдава но мисли малко бавно, а това в спорта е опасно. Помислете! казваше треньорът.

– Ще помисля! отвръщаше баба Никола и изпрати Миглена в шах клуба.

Там хареса. Никой не я пришпорваше даваха ѝ време да размишлява, даже я хвалеха.

Баба ѝ беше горда носеше купите откъдето минеше, всеки съсед виждаше.

– Мигленче, ти си ми звезда!

– Бабо, не ме плаши! Помня, че нищо добро не чака “звездите” като разправяше на мама, че звездите са нещастни.

– Не си ме разбрала!

– Тогава обясни! настояваше Миглена.

Баба ѝ обясняваше, винаги и за всяко нещо. Не винаги по вкуса на майка ѝ, но без задръжки.

– Бабо, какво си обяснявала пак? Днес Миглена пита що е туй “донесла в престилка”? Нали е на 13, какви са тез приказки?

– Ама защо да не знае Децата сега по-рано порастват! В класа й се носят такива страсти, та аз се чувствам като девойка, дето изобщо не е целуната! А три пъти се омъжвах!

– Но Миглена не ми е казвала…

– Ти не си питала. Така сме всички в рода кротки, а вътрешно хлебарките ни танцуват канкан! Говори с детето. Не се коси умен човек е, няма да изгуби пътя.

– Бабо, пита ме трудни неща. Какво да я правя?

– Както аз с тебе! По-добре да ѝ кажа истината, отколкото после животът да я блъска в глупави илюзии. Помниш ли ти беше подготвена, а все пак роди Миглена, без брак. Голяма работа! Обаче ти остана сама, това ме тревожи.

– Бабо…

– Хайде, остави. Един грешен ход не е фатален.

Такава си беше баба Никола и твърда, и нежна.

Майка й, Пенка, по-късно намери щастието си с втория си мъж, като Миглена стана свидетел без да иска, в малко софийско кафене. Майка й младееше, а очите ѝ светеха, както на момиче.

– Бабо, знаеше ли?

– Че майка ти има любов? Давах си сметка, да.

– Не искам да й преча

– Няма и да пречиш!

– Ами, ако й стори нещо?

– Кой ще позволи? Нашата Пенка не е сама. И ние си я браним!

Баба си знаеше работата някога голям следовател, днес правеше най-вкусните мекици на внучката си. Миглена си знаеше, че ако баба не се мръщи, значи всичко е наред.

В един момент се наложи да приеме и новия татко Андрей Борисов, който дойде у тях да иска ръката на майка ѝ. Прие го момичето, уж с охота, но дълго ѝ тежеше. Особено, когато се роди брат й Александър.

– Малко сме те били възпитавали, момичето ми! подкачи я баба Никола.

– Защо, бабо?

– Не очаквах такава ревност! Когато отказа да живееш у майка си уж да не пречиш, а ти просто искаше мама само за себе си. А тя вече беше майка и на брат ти. Сега поне съм спокойна няма да сте сами на този свят.

– Трудно е, бабо…

– Нормално! Свикнала си на всичко за себе си. Но любовта тя е да даваш. Колкото повече даваш толкова повече ти се връща. Не забравяй: мама все така те обича.

“Време е вече да пораснеш, Мигле! Или нямаш друга работа?” дразнеше я баба, и от това си ставаше чак смешно, защото грижи си имаше бол.

Тогава се появи Денислав високо, мълчаливо момче от паралелката. Срещнаха се покрай дирекцията, тичайки, Миглена се спъна и падна. Денислав само протегна ръка, но на Миглена ѝ досади:

– Ами, помогни ми, не ми приказвай!

– Точно това правя не си логична! отвърна кротко той.

Впоследствие се видя, че нейните “хлебарки” и неговите са от един и същи род. Тази мисъл й дойде на гости, докато двамата забавляваха деца в болницата като доброволци тя с клоунския перука, той с розов балон.

– Изненада ме, че си тук! рече той с искрена усмивка.

И оттогава все бяха заедно и кафе пиха, и балони гониха, и за живота говориха. Оказа се, че и Денислав има своите грижи живее само с майка си и ѝ помага.

Баба Никола все казваше: “Цени хората с хлебарки като твоите рядко срещани, злато мое! Ако познаеш такъв, дръж го здраво!”

– Бабо, ти срещала ли си такива?

– О, тримата ми мъже всички си пасваха по хлебарките! Добри хора, не иначе… Но защо се разделихме, ще ти разкажа, като пораснеш още. Засега само знай важно е кой остава приятел.

И дойде моментът Денислав предложи ръката си на Миглена. Както е по българската традиция с пръстен чакан, с радостна майка и горда баба. Вера, приятелката на баба, дойде с цялото си семейство.

– Добър човек си намерила, Мигленче! Не го изпускай! каза й Вера.

– Не мога, лельо Вера, хлебарките ни са от един и същи род! на шега отвърна момичето.

Всички се смяха, а баба направи смешен “фонарик” с ръка, като някога.

Тогава разбрах: в живота си събираме не грамоти, а хора със сродни хлебарки и големи сърца. Това е смисълът. А аз бях благодарен за всичко. И знам едно всяка красива лудост в главата ми ме прави себе си. И ако животът сбърка някъде, не го е сторил нарочно просто е наш ред да го направим по-истински.

Rate article
Непобедимите хлебарки: Тайната им сила и защо се смятат за символ на оцеляване в българските домове