Петко. Разказ

Дневник на Петър

Днес отворих очи в болничната стая, още преди сестрата да е проветрила. Остави прозореца отворен, и сутрешният въздух нахлу в стаята чист, свеж, с вятър, който леко поклащаше завесите. Навън листата сияят зелени, а лятната горещина още е далеч.

Оперирaха ми апандисита. Каза се, че положението било сериозно, на косъм се разминало, но, честно, не изпитвах страх. Медицинската сестра ме гледаше усмихнато, докато изкарваше въздуха от спринцовката.

Не те е страх от инжекции, а? попита тя.

Просто се обърнах настрани все още не ми разрешаваха да ставам.

Уж го смятаха за страшно…

Донесоха ме от закътана уличка пристъпа ме хвана точно когато с момчетата се прибирахме от пазара, където работихме нелегално. Не съм уличник. Израснах в дом за деца. Сега сигурно вдигат шум забърках във всичко Лъчко и малкия Станко. Знаят, че тайно излизахме през дупка в оградата.

Вчера, след операцията, дойде госпожа Кирилова, помощник-директорката престорено загрижена. Аз още не бях дошъл на себе си от упойката, помня само притесненото ѝ лице, подробности никакви.

Чудя се само: защо не ме хвана кризата на територията на дома, където щях да ходя само още малко? Случи се, какво да правя…

Всичко го хвърлям на кайсиите. На пазара ни дадоха касетка развалени, но пък сладки като мед. Не се удържахме, натъпкахме се…

Как е, герой? погледна ме възрастният лекар с окосмени ръце, проверявайки шева. Ужасът мина, сега няма от какво да се боиш.

Аз и не се боях.

Я гледай! Смелчак! лицето на доктора посериозня. Не бива да ядеш нищо още. Сладки не приемаш, казах вече! По-късно ще ти дадем малко компот.

Само кимнах от уважение. Не само, че не ми беше кой да ми донесе сладкиши, но и знаех, че в дома се сърдят хем избягах, хем забърках всички. А колкото до бесстрашието докторът имаше право. Животът ме научи.

Майка ме е родила кой знае как. Може би просто нямала пари за аборт. На десет години съм, но мисля така както всички в дома.

Не ѝ се сърдя. Даже ѝ благодаря че ме е родила. Още на третата ми година ме остави в дома за бебета, после приют за деца в Плевен, после в Ловеч. Помня единствено борбата за съществуване.

Често се сещам за боевете в столовата за храна. Вече беше годините на т.н. тих социализъм, но готвачите и началството си прибираха храната, повечето направо в чували.

И не само за храна се карахме, за всичко. Израснах як. Със сила се оправях чупих си ръцете два пъти. Веднъж една фризьорка, докато ни бръснеше всички нула номер, едва не се разплака главата ми цяла в белези.

Защо да плачеш? Аз никога не плачех.

Сега искат да ме изплашат с някакъв белег на корема или инжекции? Смешно.

Възрастните хладни, пресметливи. Аз не съм момиченце, дето можеш да обичаш просто така. Груб съм, прям и себе си зная.

Воронов, да не си намислил нещо, в изолатора ще те пратя! често ме заплашваше Кирилова.

Не спорех, но и не се подчинявах имах си собствени правила, мои закони.

Имаше един човек, който си спомнях често, макар и случайно преминала през живота ми. Помня я мека усмивка, сини очи, топли ръце и някакъв мирис, който още се връща. Вдигаше ме на колене и шепнеше:

Трябва да си силен, Петърчо. Хапвай добре, пази се, слушай се. Ще ти е трудно, но ще успееш. Само опитай, става ли?

После ми пееше песничка Коте Меца, сиви опашчици…

Колкото и да се мислех за голям, от време на време си припявах тази песен, особено когато ми беше тъжно и самотно. Притварях очи, усещах топлината ѝ, и ми ставаше по-леко.

Изчезна, застина в спомена, но песничката остана. Като мама я наричах наум, въпреки че знаех, че сигурно беше временна гледачка. Но ми се искаше да мечтая.

Медицинската сестра после затвори прозореца и постла леглото отсреща. Зарадвах се сам да лежа, омръзнало ми беше.

Скоро внесоха ново легло с колелца и множество бели престилки. Видях слаб, остроносо момче с поставена система. После останаха само една сестра и възрастен мъж с бяла престилка върху сако.

Нито той, нито момчето, нито сестрата много говореха само кратки реплики.

Той ще спи, каза сестрата.

Добре. Благодаря.

Ще ме повикате…

Разбира се.

Тя излезе. Мъжът седеше тихо, приведен, неподвижен. Момчето спеше.

Стана горещо, но мъжът не си свали сакото. Аз пък, като ми омаля гърбът, се обърнах. Тогава той се обърна и видях гънка между веждите и умора под очите. Погледът приятен.

Добър ден, прошепна, сякаш току-що ме е забелязал.

Добър, отвърнах му.

Той се съживи, погледна пак към сина си, после бавно взе стол и седна до мен.

Оперираха те?

Ами, да махнаха ми апандисита.

Това е добре. Още не ставаш, а?

Не.

Нужно ли ти е нещо?

Не, не бива да ям до вечерта. А на него какво му е? кимнах към чуждото легло.

На него… мъжът се замисли, Друга болест е. Няма да се пречкам, ако трябва, и ще помагам, щом мога. Щом дойдат при теб, ще изляза.

Не пречиш, замотах глава.

Казва се Симеон, на единадесет е. А ти?

Петър, на десет.

Благодаря, Петре, каза той, без аз да разбера за какво.

На следващия ден през цялото време в стаята имаше хора. Сутринта слагаха системи на Симеон, лекари идваха. Баща му оставаше да нощува. Симеон движеше ръце, но не отваряше очи като да спи.

Дойде и майка му висока жена с леко извита нос, къдрава, притеснена. Вкараха я за ръце, седеше и го галеше тихо.

Не може ли да преместите другото момче? попита бащата на Симеон заради майката.

Да, ще го преместим днес.

Лекарят тогава се обърна към мен:

Как си, малкият? Боли ли?

Малко…

Наистина, нощта беше зле шевът боля, страх ме беше да се обръщам, катетърът пречеше. Компот така и не донесоха, май забравиха.

Днес вече можеш да ставаш. Ще те преместим в съседната стая. Хайде, опитвай се, мед. сестра ще дойде да ти махне катетъра.

Много исках да стана, но сестрата не идваше дълго. Накрая сам реших да седна.

Тъкмо се надигнах, момичето една роднина на Симеон, ме погледна:

Да ти помогна?

Не, зави ми се свят и отново легнах.

После изчаках, накрая попитах тихо:

А дрехите ми къде са?

Не знам, ще проверя обеща тя. Само гледай Симеон, става ли?

Опитах се да стана завит, но краката ме държаха трудно. Не подозирах, че ще е толкова трудно да се разходя из стаята.

Накрая ми донесоха болнични дрехи. Всичко ми беше голямо, сръчно нагласих ластика, нали зная. Момичето помогна да подвие крачолите клекна пред мен и ме държа да не падна.

Хей, хич не си добре. Я сядай обратно.

Как те казват? попита тя.

Петър.

А аз съм Ралица. Петре, трябва родител наблизо, да се обади, ако има телефон.

Нямам майка.

О… замълча тя, Тогава ще чакаме сестрата.

Отидох до тоалетната, погледнах се. Под очите ми синьо, устните бели. Само очите ми горят. Възпитателка ме беше нарекла Вранчев заради черните очи. И така ме занасяха Вран.

Измих се, стана ми по-леко. После Ралица донесе компот.

Да се обадя на някого? попита.

Не отсякох.

И ме оставиха. Започнах да се разхождам из стаята. Погледнах към Симеон красиво момче, къдрава коса, приличаше на майка си. Само много слаб.

Ще умре ли? хората като нас от дома са директни.

Момичето бе потресено:

Не знаем. Но… много е болен. Четири операции, основно на червата. Родителите му се измъчиха. Станахме и ние част от битката. Аз леля му. Но може би се случват чудеса?

Не знам… седнах замислен на леглото си.

Мислех си за него друг свят, като на кино. Майка, баща, близки… Всичко си има. А лежи и чезне.

На вечерта пак дойде баща му Димитър Георгиев.

Петре, ти си от дома, нали?

Да.

Може би е по-добре да идеш в друга стая… Просто Симеон ни е тежък…

Оставете ме тук, добре ми е.

Четири дни все така а накрая ме преместиха при старците, защото ми вдигнаха температурата. Тогава започнах да се връщам при Симеон седях до леглото му, никой не ме гонеше.

През тези дни Димитър разбра всичко за мен, полека разпитваше, слушаше. Донесе ми дрехи на Симеон.

Ами ако той оздравее?

Ако… Това няма да се случи. Той си отива, Петре…

Мъчно ли е да се умира?

Димитър се видимо затрудни.

По-бързо е от сън. Правим всичко да не го боли.

Но се движи…

Да, затова му говорим. Надяваме се, че чува.

Веднъж, когато баща му излезе, аз му говорих:

И не знам къде е майка ми… Ако дойде, ще ѝ простя. Не ми трябва много само не умирай. Дрехите ти ще върна, обещавам! Само се стегни, оживей!

Димитър се върна, видя как държа ръката на Симеон.

Той чува, вярвай! Стиска ме за ръката!

Вярвам, Петре…

Семейството чакаше края. Дълго обикаляха болници, направиха и невъзможното. Майка му Соня, едва се държеше. Казваха ѝ да говори с него някъде, дълбоко, това ще го усети.

Говори му, Петре, наистина.

Колкото странно, разговорите ми със Симеон бяха душевен лек за този човек. Често стоеше на вратата, а аз му разказвах за побоите, за кучето “Саранча”, дето ми счупи ръката, заричах се, че ще устискам. Казвах, че на него също може да му мине.

Симеон почина през нощта. Аз не разбрах. На сутринта пребродих в стаята му неговото легло беше застлано, друг мъж подреждаше багажа си.

А Симеон? попитах новия.

Не знам.

Понесох се към сестринския пост, после към стаята на лекарите. Най после им казах:

Симеон…?

Почина, момчето ми. Така е понякога…

Усетих огромна злоба към всички. Изритах кофата на санитарката, разлях вода, всички се разкрещяха. Аз се затворих в стаята, седнах и си запуших ушите.

Пълна болница, всички лекари, и никой не направи нищо.

Знаех, че за има-няма пет дни този безмълвен Симеон ми стана най-близкият. Разказах му всичко за себе си. На сън ми се яви веднъж седеше, усмихваше се, разказваше и после излезе през отворения прозорец към долу-черните клони. Аз пеех неговата приспивна:

Коте Меца, сиви опашчици…

Оттогава му говоря само наум. Той ми разказваше за морето, за дядо генерал, за мама, която го буди сутрин. Така си представях семейство. Може и да са глупости, но… така ми се искаше да е истина.

***

Странно, но когато издъхна Симеон, Димитър сякаш си пое дъх за пръв път. Не, не защото не го обича. Просто синът му не живя, страдаше твърде дълго.

Мислеше за мен. Знам го, изпроси от дирекцията да се видим, но не ме пуснаха. Всички го гледаха с подозрение тук не пускат чужди хора лесно.

Това не го отказа. Отиде при неговата съученичка Татяна социален работник по осиновявания. Посрещна го, разбра го, даде насоки трябвало съгласие на жена му Соня и на мен, иначе няма смисъл.

Той отиде в отдел “Закрила на детето”, получи списък с документи. Колкото и да не казваше на Соня, на своя баща и на сестра си Ралица призна. Те също се зарадваха Ралица ме беше харесала. Но Соня плачеше, щом заговореха за мен:

Той няма да ни върне Симеон! настояваше тя.

Не го искаме вместо, а просто… да не сме пак сами опитваше Димитър.

Накрая се съгласи да се срещнем.

Първата среща в директорската стая на дома не поглеждах нагоре, стисках ръце. Димитър се опитваше да говори за разни неща, за да не е неловко. Соня ме гледаше, без да ме докосва. Изпратиха ме по-рано не бях толкова “бесстрашен” вече.

Не иска да дойде при нас, сигурно?

Грешите каза Татяна. Той мечтае да го вземете при вас. Само се страхува, че няма да се справи.

Решихме да ме поканят на гости. Аз все още се притеснявах, а и Соня се колебаеше.

Отначало на гости ръцете ми лепнеха, боях се да взема вилица, да не дрънна нищо. Кухнята подредена, красива. Сгуших се струваше ми се, че не принадлежа.

Соня ме поведе към стаята на Симеон. Посрещна ме неговият портрет усмихнат, жизнен, друг човек, жив. Радвах се приятелят ми е тук.

Е, здравей Симеоне! казах му. Тук си по-пълен, а?

Да, беше едричък. В края… не можа да каже почина.

В края, преди да почине казах аз, пипнах рамката. Показвате ми как е живял тук?

Не мога… ще гледаш сам снимките.

Разлистих албума. Соня застана до прозореца, после седна до мен.

Това малкият той ли е? попитах.

Да.

Питах за всичко, радвах се на всяка снимка. Изведнъж с възторг:

Аха, море! Казваше ми, че сте ходили на море.

Говореше ли? Петре, той отдавна не можеше да говори…

Погледнах я знаех, че малко преувеличавам, но настоях:

На мен ми говореше!

Този разговор ѝ подейства като лек. За пръв път от дълго време тя смело и спокойно разглежда снимки на сина си, даже се усмихва.

Изведнъж пряко ме попита:

Петре, ако поискаме да те осиновим, би ли се съгласил?

Застинах. Отговорих след малко:

Не знам. Симеон беше добър, аз не толкова… Не знам как се живее в семейство.

Внезапно Соня ме прегърна силно. Първо се вцепених от години никой не ме бе докосвал. Мирисът ѝ, топлината ѝ…

За да се разсея, рих албума с треперещи ръце, а тя ме държеше.

Аз никога не плачех.

А сега, сякаш неволно, сълзите избиха и някак скърцах през зъби.

Плачеш ли? Не плачи, че и аз ще зарева! А ти си мъж трябва да си силен! милваше тя лицето ми.

Тези думи вече ги бях чувал в миналото…

Отвореният прозорец пълнеше стаята с чист въздух завесата се надуваше, листата синееха отвън, от портрета Симеон ме гледаше добродушно.

И аз, като малко дете, прошепнах:

А Вие знаете ли песента Коте Меца, сиви опашчици?

Знам я, приспивна е. Да ти я науча ли?

Кимнах повече не ми трябваше…

***

Такъв беше денят ми.

Rate article
Петко. Разказ