И аз съм се задъхвала – споделени истории за борбата с трудностите в България

И аз се задъхвах

Петър го каза съвсем просто, в неделя вечерта, когато Галина разреждаше изгладените ризи на купчинки. Влезе в спалнята, седна на ръба на леглото и го изрече, все едно споделя, че кранът капе.

Гале, не мога да дишам.

Тя не вдигна глава. Остави една риза, хвана друга.

Защо?

От всичко. От рутината. От това, че всеки ден е един и същ. Ставам, хапвам, заминавам, връщам се, пак хапвам, лягам. И така без край.

Галина прилежно приглади ръкавите, оправи яката. Беше на петдесет и една, Петър на петдесет и три. Живееха вече двадесет и шест години в този апартамент в центъра на Пловдив на улица Капитан Райчо, отгледаха сина си Виктор, който от пет години работеше в София и се обаждаше основно за именни дни и Коледа.

И какво да правим? попита тя спокойно.

Искам да си тръгна.

Ето тук спря. Не от страх, просто така, обърна се към него, както човек гледа друг, който казва нещо много чакано.

Къде ще ходиш?

Ще наема квартира. Да остана сам. Да си поема въздух.

Добре, каза Галина и взе следващата риза.

Петър явно очакваше нещо различно. Склони се напред.

Няма ли да кажеш нещо?

А какво да кажа? Възрастен си, Петьо. Ако искаш да ходиш тръгвай.

Няма ли да вдигаш скандал?

Тя сгъна ризата, сложи я върху купа, най-накрая го погледна в очите:

Не. Имам само едно условие.

Какво?

Не ми звъни за битови неща. Къде е това, как се пуска онова, къде съм сложила нещо. Ако ще тръгваш оправяй се сам.

Той се замисли.

Само това ли?

Само това.

Петър не знаеше какво да прави с този отговор. Беше се подготвил за сълзи, упреци, че ще му държи ръката за ръкава и ще му напомня за годините, за сина, за това как така не се прави. Дори беше репетирал отговори наум. А тя тя си гладеше ризите, като че ли нищо не се случва.

Добре, изрече той накрая. Ще си събера нещата.

Събирай си.

Влезе в гардероба. Дълго просто гледа рафтовете. После започна да тъпче джинси, тениски, чорапи в една чанта. Взе самобръсначката, зарядното за телефона, книга, която не е отварял от половин година. Излезе в коридора Галина вече беше отишла в кухнята и се въртеше сред съдовете.

Тръгвам, каза той към кухнята.

Късмет, дочу се оттам.

Затвори вратата. Постоя на площадката, почака. Нищо. Никакви стъпки, никакво движение. Само тишина.

Натисна асансьора.

***

Квартира си намери за два дни през общ приятел. Малка гарсониера в Кичука, четвърти етаж, с прозорци към вътрешния двор. Собственикът, старец с мустак, му я показа набързо, взе пари за два месеца напред осемстотин лева и отпраши. В жилището имаше диван, маса, два стола, хладилник Мраз, печка Раховец. На прозореца завеси в цвят на остаряла горчица.

Петър остави чантата, седна на дивана и се огледа.

Пълна тишина. Никой не се движи из стаята, телевизорът не бучи, никой не го вика да яде. Легна по гръб, сложи ръце зад главата и си помисли: ето я свободата.

Първите два дни не бяха лоши. Будеше се когато иска, ядеше каквото му падне от магазина до нас, мъкнеше се по чорапи, не отговаряше на никого. Вечер звънеше на стария приятел Данчо, говореха с часове, Данчо се смееше и викаше: Правилно бе, Петьо, трябваше по-отдавна.

На третия ден видя, че са му свършили чистите чорапи.

Взря се в пералнята малка, кръгла, рабошка Силвер кръг. Отвори вратичката, погледна вътре. Затвори я. После пак я отвори. Някъде трябваше да има прах. Собственикът нещо каза за шкафчето под мивката. Там намери една малка опаковчица За бяло и цветно. Насипа на око в най-вероятната преграда, избра програмата, натисна копчето.

Пералнята засвири.

След час вади чорапите мазни, мокри, леко розови. Първо не схвана защо, после си спомни, че с тях метна за пране и нова червена тениска.

Окачи чорапите на радиатора. Съхнаха чак до следващата вечер.

На четвъртия ден реши да сготви нещо като хората. Купи пилешко филе, картофи, лук. Изрови от шкафа тиган с олющено покритие. Изсипа масло, сгорещи го прекалено, метна филето цяло то залепна за тигана. Картофите чисти бавно, накълца ги криво, изхвърли половината обелки. Лукът го разплакà.

На края на чинията лежеше нещо кафеникавобяло, отвън твърдо, отвътре сурово.

Изяде половината, другото изхвърли и поръча доставка от кварталната закусвалня.

След седмица сметна колко е дал за доставки почти толкова, колкото с Галина харчеха за храна цял месец. Реши, че стига толкова, взе продукти, свари елда. Елдата се получи това донякъде го успокои.

Но все пак битът настъпваше бавно и неотклонно.

***

Сериозната криза дойде на десетия ден.

Петър се къпеше под душа и внезапно осъзна, че водата не се оттича. Погледна по пода замижала кална локва. Изключи водата, изчака, локвата си стоеше. Ритна сифона с пръст. Водата не помръдна.

Сети се за думата “сифон”. Нещо, което Галина понякога споменаваше: “Трябва да изчистим сифона, иначе ще се запуши.” Той кимаше и изчезваше към стаята.

Петър клекна, погледна под ваната тръбичка, още една, после бяло пластмасово съединение. Докосна го. Отвърти се леко и отдолу изби вода! Не тече, а направо изригна, студена и мътна.

Вскочи, подхлъзна се, грабна кърпата тя падна на пода и попи половината локва. Опита да завие обратно връзката, водата не намаляваше. Потече по пода, попи килимчето в десет секунди.

Избяга към коридора бос, търсейки телефона. Трескаво търси как се спира водата в апартамента. Сети се, че собственикът бе казал за винтил под мивката в кухнята. Примча се, намери го, завъртя водата спря.

Върна се в банята изглеждаше като след малко наводнение: мокро килимче, мокри кърпи, мокър под. От сифона още капеше.

Петър седна по гащи на пода в коридора и просто гледа стената.

Първата мисъл беше за Галина. По-скоро автоматична реакция: да й се обади, тя ще знае. Вече отваряше контактите с името й, но си спомни гласа й: Не ми звъни за битовизма.

Остави телефона.

Накрая все пак звънна на Данчо:

Данчо, знаеш ли как се оправя сифон?

Какво? Данчо бе явно зает, шумове се чуваха.

Сифонът! В банята. Протече.

Петьо, нямам представа. Викам майстор винаги. Ще ти пратя телефона на човек.

На другия ден на вратата чукна един майстор, прегледа, разви, сложи нова гума за петнадесет минути. Взе такива пари, че Петър остана безмълвен няколко секунди.

Нормално ли е толкова?

Ами да, вдигна рамене майсторът и си тръгна.

Петър затвори и се сети как Галина никога не викаше майстор за такива глупости. Тя сама ровеше, стягаше, купуваше уплътнения от железарията. Не знаеше кога, не знаеше как просто нещата ставаха, както времето навън става каквото е.

***

Идея го осени струваше се смислена.

Обади се на Радостина, с която преди двайсет години бяха имали нещо на ръба на връзка, преди да срещне Галина. Знаеше от общи познати, че е разведена от години, засичаха се на рождени дни.

Ради, здрасти, Петър Петров съм.

Петре? явно изненадана, но не в лош смисъл. Колко години…

Абе… отделно живея сега. Дали можем да се видим, да хапнем нещо някъде?

Помълча секунда.

Отделно от кого?

От жена ми.

Разделили сте се?

Засега… в процес…

Ясно, и гласът й стана нащрек. Хайде, добре, да се видим.

Срещнаха се в кафе в центъра, тя елегантна, стегната, с къса прическа. Забеляза, че изглежда добре. Взеха по чаша вино, разприказваха се за общи познати, накрая попита:

Разкажи ми за себе си. Какво работиш сега?

Пак снабдяване, строителна фирма. Началник.

А живееш къде сега?

Наех квартира. На Кичука.

Там добре ли е?

Щеше да каже да, но излезе:

Ами става. Пералнята обаче не върти добре. Печката нещо не работи.

Радостина го гледаше със съчувствие не романтично, а по-скоро като към човек, на когото нещо не му върви.

Ясно, каза отново.

Разговорът не потръгна. Тя попита за Виктор; той разказа за сина им, тя за дъщеря си, която вече е омъжена. След втората чаша вино Радостина каза, че трябва да става рано, сбогуваха се на вратата.

Петър се прибра в квартирата. В хладилника нямаше нищо, магазините затваряха, намери един пакет бърза юфка и я накисна с вода от електрическа кана.

Радостина не звънна повече. И той не звъня.

***

По това време опита да се види и с момчетата. Данчо можеше до осем, щото Петя има родителска среща, трябва да се прибера. Звънна на Андрей каза, може, но карай ме до нас, ще съм трезвен, че ще ходим у тъщата събота. Събраха се тримата в малко барче до подлеза. По две бири, говориха за футбол, работа. После Данчо попита:

Е как е, удобно ли ти е на свобода?

Добре е, казва Петър.

Галина не ти ли звъни?

Не.

Данчо и Андрей се спогледаха.

Съвсем не ти звъни? уточнява Андрей.

Съвсем.

Пак мълчание. Данчо върти халбата.

Странно е тва, мо’та три пъти на ден би се обаждала.

Галина не звъни, повтори Петър.

Това е или добър знак, или не, каза замислено Андрей.

В какъв смисъл не?

В тоя, че й е добре без теб.

Петър изпи бирата. Не искаше да го обмисля. Или по-точно мислеше го всеки ден, но не си го признаваше.

В осем Данчо погледна часовника, надигна се, Андрей също. Стиснаха му ръката, потупаха по гърба и тръгнаха. Всеки към жена си, към родителската, към дома си.

Петър остана сам, поръча още една бира и я изпива до затваряне на бара.

***

Галина в първите дни наистина усещаше една странност, но не онази, която очакваше. Не празнина, а усещане за пространство. Все едно преместиха мебелите и се чудиш харесва ли ти или не.

Още на втория ден звънна на приятелката си Зорница.

Замина си, каза.

Как така? Къде?

На квартира. Казва, не можел да диша.

Зорница замълча, после въздъхна.

Галя, ти как си?

Добре… честно, изненадах се.

Плачеш ли?

Не. Странно, а?

Може би по-късно ще те удари.

Може. Ще видим.

После й се обади друга приятелка Мария, с която са познати от женска консултация преди 25 години. Мария не беше дипломатична по принцип.

Слава Богу! каза Мария. Десет години ти го повтарям.

Какво?

Че живееш като домашна помощница, ама без заплащане.

Мария, айде стига.

Как? Кажи, кога последно направи нещо за себе си?

Галина се замисли.

Миналата година се подстригах.

Ето виждаш.

Следващата седмица Мария я изкара на йога. Галина първо отказа, после реши айде. Отидоха в залата до вкъщи, Галина облече стар анцуг, който не бе вадила от години, и установи, че изобщо не се прегъва.

Всички така идват, каза инструкторката, млада женичка с конска опашка.

След две седмици се прегъваше по-добре. Ходеше три пъти седмично. След йога сядаха с Мария в кафенето, по час разговаряха. Галина осъзна, че отдавна не бе седяла с приятелка просто да си говорят, без да гледа часовника, без да мисли Петър ще се прибере, трябва да сложа вечеря.

Вечерите четеше книги. Преди заспиваше на 20-та страница. Сега по час, час и половина. Без да бърза.

Един ден се обади Виктор.

Мамо, татко казва, че живее отделно.

Да, така е.

И как сте?

Различно е. Честно казано, аз съм добре.

Виктор помълча.

Мамо, ще се развеждате ли?

Засега не знам. Не съм мислила още.

Не си ли тъжна?

Изненадана съм. Не съм тъжна.

Виктор пак замълча. Такова е момчето мисли дълго.

Добре, ако нещо обаждай се.

И ти да звъниш, не само по Коледа.

***

Имаше един момент, когато Галина замръзна в средата на кухнята, стискайки чаша, и просто гледа през прозореца пет минути.

Миеше чашата, обикновена утринна чаша, и й мина през ума: двадесет и шест години. Много е. Повече от половината й съзнателен живот. И хубаво имаше. Първият дом сами го ремонтираха, ръцете разраниха. Виктор малък, краката все в йод. Едно море преди петнайсет години някакви глупости ги разсмяха три дена, не помнеше вече какво, но помнеше смеха.

Това вече няма да го има, поне не така. Ще остане в миналото като снимка в албум.

Изчака да мине чувството. Мина. Не веднага, след три-четири минути.

Остави чашата да се суши и започна да се стяга за йога.

***

Евгени се появи случайно.

Беше съседката отдолу леля Стефка, осемдесетгодишна жена с отлична памет и страст да те задържи на стълбите с приказки по половин час. Помоли Галина да смени крушка, че синът ще дойде чак след седмица, а в коридора е тъмно. Галина смени, седна на чай, и тъкмо тогава вратата се отвори и влиза синът на Стефка не този, който чакат, а другият.

Казваха го Евгени, живееше в Пловдив, просто се отбил. Около 48-годишен, с брада, хубаво яке, поглед на човек, който работи много.

Мамо, пак експлоатираш хората, усмихва се видял Галина с крушката.

Галина предложи, казва леля Стефка важно.

Евгени се усмихна на Галина.

Благодаря ви. Щях сам да дойда, не съобразих, че ще седи на тъмно.

Не е нищо, отвърна тя.

Поговориха десетина минути на вратата. Оказа се, и той е в строителния сектор, но в друга компания. Тя спомена, че е счетоводителка. Той се сбогува, тя си тръгна.

След три дни Евгени звънна сам беше донесъл храна на майка си и искаше да даде кутия бонбони на Галина в знак на благодарност.

Няма нужда, каза тя, но ги прие.

Може ли да вляза за малко? попита. Имам един въпрос за вашия Петър, чувам, снабдяване е, а при мен има казус с доставчик.

Галина помълча.

Петър вече живее отделно. Но мога да ти дам номера му.

Ясно, каза Евгени, лицето му не избягваше реакция. Няма да притеснявам.

Тръгна си. След седмица пак звънна, каза, че е решил с проблема, и попита, дали да изпият кафе като съседи. Галина се замисли и каза да.

Отидоха в кафенето на Капитан Райчо. Говориха за работа, за неговата майка, за това колко се промени районът. Беше приятен събеседник, вслушваше се, не прекъсваше, смееше се на собствените си смешки още преди да свърши фразата.

Отдавна ли сте в брак? попита ненатрапчиво, просто от любопитство.

Двадесет и шест години. Или бях… засега така.

Случват се неща, отговори просто.

Тя го оцени.

Видяха се още, още веднъж. Той не настъпваше, не очакваше нищо, просто понякога се обаждаше да попита как е. На Галина ѝ харесваше именно това необвързаността. След 26 години задължения необвързаността бе като да отвориш прозорец в задушна стая.

***

Петър междувременно започна да забелязва неща в себе си, които преди не бе усещал.

Например, че не може да чака. Изобщо. Преди всичко просто ставаше храната се появяваше, чистите дрехи също, ако нещо се счупи само се оправяше. А сега чака да изсъхне прането, да заври водата, да дойде майсторът. Чакаше дори настинката да мине сам, болен в квартирата на Кичука, с температура, потен и сам с разхлопани чаршафи и чешмяна вода в пластмасова чаша.

Или че не може да яде сам. Двадесет и шест години на масата имаше някой. Първо Виктор, после само Галина. Тя или говореше нещо, или просто мълчеше но това бе живо мълчание, на човек до теб. А в квартирата тишината бе друга не мълчи, просто е празна.

Започна да пуска телевизора докато яде. Помагаше, макар и малко.

Около третата седмица звънна на Виктор.

Здрасти, сине.

Здравей, тате. Как си?

Добре. Работя. На Кичука съм.

Знам, мама ми каза.

А тя как е?

Виктор помълча по-дълго:

Добре е. Казва, че й е добре. Ходи на йога, вижда се с приятелки…

Петър го премисли.

Не й ли е тъжно?

Тате внимателно, Виктор: Обаждаш се, за да питаш дали й липсваш?

Не… просто питам.

Добре е, тате. И ти си добре. Това е важно.

Петър затвори телефона и стоя на дивана с онова усещане, без име. Не обида. Някакво странно чувство, все едно си влязъл в стая, без да помниш защо.

***

На двадесет и третия ден срещна във входа една съседка, около 35-годишна, виждал я е няколко пъти. Каза си името сама Мариела.

Нов наемател ли сте? попита.

Временно, отговори Петър.

А, разделихте се с жена ви?

Учуди се на директността.

Ами… да.

Случва се, засмя се леко тя. Вие на четвъртия етаж, където са старите горчичени пердета?

Да, Данилов е хазаинът.

Знам, винаги дава на самотни мъже. За семействата не желае казва, много грижи.

Излязоха от асансьора. Мариела живееше на първия. Работеше във ветеринарна клиника, у тях имаше котка и много цветя на прозореца.

Един път ѝ помогна с пазарските торби. Покани го на чай. Беше чисто, миришеше на канела, а тя беше начетена, умна, гледаше внимателно. Петър се улови, че мисли: При нея е чисто, а у мен две вечери мивката си стои със съдове.

Още няколко пъти се разминаха в асансьора, приказваха си край пощенските кутии. Нищо не се случи и не можеше, защото Петър сам се усещаше като недовършена мисъл, нещо започнато и захвърлено по средата.

Веднъж тя попита:

Ще останете ли още тук?

Не знам, честно отвърна той.

Изглеждате като човек, който още не е решил къде отива.

Вероятно е вярно.

Аз така бях след развода си две години не знаех… После се питах: Защо ги изгубих?

Запомни това.

***

На 31-вия ден отиде до пазара, взе цветя. Не по поръчка, не защото имаше повод. Стоеше пред щанда и гледаше хризантемите големи, бели, знаеше, че Галина ги харесва, не обича рози прекалено обвързващи са, казваше.

Взе букет, плати шестнадесет лева, и тръгна към Капитан Райчо.

В метрото държа цветята, хората го гледаха кой с усмивка, кой безразлично. Обмисляше какво ще каже. Представяше си как Галина открехва вратата. Сигурно ще се изненада, но ще се зарадва. Все пак 26 години, все пак той.

Позвъни на камбанката нова е, отбеляза, преди беше друга.

Зад вратата се чуха стъпки, после гласове: първо женски, неин, после мъжки чужд.

Застина.

Вратата се притвори на веригата нова верига, не е имало преди. Показа се лицето на Галина. Погледна го. Погледна цветята. Изражението ѝ беше спокойно.

Петьо.

Гале… дойдох.

Виждам.

Донесох… леко повдигна букета.

Гледаше го без гняв, без сълзи, без жадувано недоизживяни чувства.

Петьо, няма да ти отворя.

Защо?

Защото смених ключалката.

Виждам. Но защо?

Вътре се размина мъжка сянка. Петър я следи с поглед.

Кой е това?

Не е твоя работа, спокойно изрече Галина.

Гале, почакай… Аз… много неща осъзнах.

Какво осъзна?

Отвори уста, не каза нищо, пак опита.

Че ми беше хубаво с теб. Че не съм оценявал. Че сгреших.

Гледаше го спокойно, през веригата:

Петьо, ти си разбрал, че на теб ти беше добре. Но не си се замислил защо. Мислиш, липсвам ти аз, а всъщност ти липсва някой, който да ти глади ризите.

Не е честно.

Може. Но е вярно.

Гале, цели 26 години…

Знам. Хвана вратата. Имаше хубаво. Но не искам още 26 такива.

Няма ли да ми дадеш шанс?

Гледаше го дълго, накрая шепнешком:

Знаеш ли кое е най-интересното? И аз започнах да дишам. Оказа се, че и аз се задъхвах. Просто не казвах.

Стоеше с хризантемите.

Гале…

Върви си, Петьо. Обади се на Виктор, говорете… не за мен, а просто така.

Затвори тихо, без трясък. Щракна ключът.

Петър застина. Цветята увиснаха в ръката тежки, свежи, не знаеха какво става.

На площадката тишина. От съседната врата бучи телевизор.

Петър се обърна и вика асансьора.

***

Асансьорът дойде бързо. В огледалото видя отражението си мъж с букет, хубаво яке, понамачкан, с поглед на човек, на когото току-що нещо се е случило. Или започва да се случва.

Излезе на улицата. Вече се стъмваше, светеха лампи, минувачите бързаха нанякъде. Ходеше към подлеза, държейки букета.

Спря се до пейка седеше бабичка, хранеше гълъби от кесия.

Петър се приближи и остави хризантемите на пейката.

Вземете, ако искате.

Бабата го изгледа, после цветята.

Хубави са. Не ги приеха ли?

Не.

Случва се, върна се към гълъбите.

Петър тръгна към вкъщи. Улицата си беше същата, къщите същите. Някъде Галина затвори зад него вратата и се върна към вечерта си, към своя нов живот, който явно ѝ пасваше.

Някъде Виктор навярно се прибираше и чакаше обаждане просто така.

Някъде, в квартирата с горчичените пердета, немитата посуда го чакаше вкъщи.

Извади телефона.

***

В метрото дълго гледа в черното стъкло не виждаше нищо, само размазано отражение.

Странно е, помисли си, без нищо конкретно.

Влакът вървеше напред. Спирка след спирка. Куп шарени хора млади, стари, уморени, бодри, пълни с чанти и книги, вторачени в телефоните си. Никой не го забелязваше ни букета, който остави на пейката, ни своите 26 години, ни затворената врата.

Слезе на своята спирка.

Въздухът беше студен, миришеше на първи сняг, още не беше валял, но се усещаше.

Петър изгледа небето.

То беше тъмно и обикновено.

Тръгна към квартирата.

***

Същата нощ, към два, не спеше, гледаше в тавана. Квартирата си беше същата, жълтите пердета спираха светлината от лампите, хладилникът бръмчеше. Всичко беше като е било в тези 31 дни.

Внезапно си спомни нещо дребно.

Преди 810 години с Галина ходиха на вилата на нейните родители. Седяха вечер на верандата, чай, тъмно, зад оградата чезнеше гора. Галина мълчеше, и той мълчеше беше това мълчание, неутешно и топло, в което няма нужда от думи.

Тогава си помисли: ей това е хубаво.

Не каза нищо. Просто помисли и забрави.

Сега лежеше на дивана в квартирата и се опитваше да си спомни, кога после е мислил така. Не можа.

Навън прехвърча нещо като сняг, плахо, разкъсано. Първият за годината.

В квартирата беше тихо.

***

Сутринта стана, сложи чайник и си каза, че трябва да купи нормални чаши тези от апартамента имали отчупено накрайче, пиенето от тях дразни.

После че е време да звънне на Виктор.

После че има да навакса неща на работа, идва тримесечен отчет.

После за думите на Галина. Тя също е започнала да диша. Оказва се, и тя се е задъхвала.

Той не го е знаел. Или е знаел, но не е мислил, че е важно. Галина винаги беше там, винаги правеше каквото трябва, без да я пита, иска ли, радва ли я. Била е частта от битието, която е приемал за клетка, а не е мислил, че и за нея е същото само че тя в тая клетка му е гладила ризите.

Чайникът засвири.

Наля вода в отчупена чаша, направи чай, седна до масата.

Навън снегът вече валеше, равен, не се топеше.

Отвори телефона, намери името: Виктор.

После го остави.

После пак го хвана.

Викторе, здрасти. Татко ти се обажда. Просто така. Свободен ли си?

Да, тате, изненада ме. Здравей.

Как си?

Добре. Работа. При вас сняг заваля ли?

Току-що започна.

И при нас.

Постояха в тишина добра, тиха тишина.

Тате, а ти?

Петър гледаше през прозореца. Вън сняг бял и мечтателен, а какво следва неясно.

Оправям се, рече той.

Добре, ако нещо казвай.

Ще звъня, каза Петър. И ти ми звъни. Не само по Коледа.

Разбрахме се, отвърна Виктор.

Сбогуваха се. Петър остави телефона, взе чашата допи чая. Добре му беше.

Вън валеше сняг.

***

По същото време, в другия край на града, Галина също гледаше през прозореца. С чаша кафе в ръка, топло и спокойно. Евгени си беше тръгнал, не оставаше нощем такава негласна уговорка още е рано.

Мислеше за Петър. Нито с гняв, нито с радост. Просто както се мисли за човек, с когото си живял много години. Стоеше той на вратата с цветя, голям и леко объркан, като човек, на когото съдбата е дала урок, но явно не е разбрал докрай нищо.

Гнева си го беше изпила още в началото, после дойде спокойствието. През първите дни разбра, че е била ядосана отвътре, но външно се държеше равна. Ядосваше се на всичко привично че той не я питаше как се чувства, че му е скучно, но тя е тази, която прави рутината. Че нямаше време да се пита дали й е добре.

После гневът се стопи и остана само едно твърдо спокойствие.

Взе телефона и написа на Зорница: Йога утре? Ответно Чаках да питаш. Да!

Галина се усмихна и остави чашата.

Отвън валеше сняг.

***

Същата вечер Петър звънна на хазаина и попита: може ли да удължи наема за още два месеца.

Може, отговори хазаинът. Платете напред.

После Петър отиде до железарията, купи си три нови чаши хубави, без отчупено. После купи продукти: пилешко, морков, лук, картофи. Рецепта от телефона: супа в четири стъпки. На последната пишеше Посолете на вкус.

Стоеше над тенджерата, чудеше се какво е да посолиш на вкус. Сложи, опита солено, но се изяде.

Сипа си в нова чаша за супа, взел беше и чиния. Седна.

Тишина.

В тишината супата бе съвсем хубава.

***

Животът продължи, както винаги без приключване, без обяснения. Галина продължи с йогата, от време на време излизаше с Евгени, който не я пришпорваше. Петър живееше на Кичука, вареше супа, понякога звънеше на Виктор, веднъж седмично излизаше с Данчо и Андрей, сядаха за по-бира.

Развод не подадоха. Не от решение, а просто така усилия не им се искаха.

В един момент се засекоха в магазина, онзи на Капитан Райчо, където ходеха двадесет и шест години. Петър беше пред витрината с кефира, чете етикета с невиждано сериозно лице.

Галина се приближи:

Петьо!

Обърна се и я погледна. Изглеждаше не зле, малко отслабнал, погледът му някак по-внимателен.

Здрасти, Гале.

Здрасти. Добре изглеждаш.

И ти.

Постояха секунда.

Кефир ли избираш? прошепна тя.

Да, чудя се кой…

Този е хубав, посочи тя.

Благодаря.

Взе го. Тя си избра своето и тръгна напред. Той пое по друга пътека.

На касата се оказаха един до друг в съседни опашки. Разплатиха се, излязоха почти едновременно.

Е, рече той, до скоро.

До скоро, отвърна тя.

Тя тръгна надясно. Той наляво.

Rate article
И аз съм се задъхвала – споделени истории за борбата с трудностите в България