В детството си, по-малкият ми брат винаги беше любимецът в очите на майка ми и баба ми. Те го обожаваха, поставяйки го в центъра на вниманието, докато аз бях сякаш невидима. Брат ми получаваше най-хубавите играчки, най-сладките захаросани сливи, топлите банички и сочните малини, а аз стоях настрани, често забравена, оставена да чистя след него, да оправям леглото му, да му приготвям закуската с ранните лъчи на сънливата слънце. Обида се вплиташе като мъничка тръпка в сърцето ми, когато се усещах като негова слугиня, вечно тичаща да изпълня всяка негова капризна молба.
Този сценичен сън се разгръщаше отново и отново, и ме караше да се чувствам объркана, особено знаейки как самата майка ми беше наранявана от съпруга си, което доведе до развод. А сега, като че ли тя сама отглеждаше същия тип мъж. Всеки опит да се разбунтувам се разтапяше в шепота протестите ми се поглъщаха от мрака на стаята, а положението ми не се променяше. Ясно си спомням трудностите през последната ми година в училище, когато се готвех усилено за изпити, сънувайки странни книги с летящи страници. Докато учех, майка ми и баба ми ми звъняха като часовници от сънищата, на всеки пет минути Остави ученето, и върви нахрани брат си! Брат ти е най-важният! така ми казваха те, слагайки неговите нужди над всичко. Въпреки бремето и умората, успях да изкарам изпитите, но трудът ми беше като огромна планина, която бягаше след мен през нощта.
Когато се приготвях за кандидат-студентските изпити, баба ми постави под съмнение смисъла на образование за жена. Мариетка, по-добре мисли за женитба, за деца и дом, ми шепнеше в стихията на сънните думи. Но аз се опънах като червена роза в градина и завърших университета. Тогава вече не издържах тежестта и реших да напусна уютния, но задушен дом. Бях изморена да давам всичко за брат си, докато постоянният вятър на изисквания се блъскаше в мен. Майка ми и баба ми се разгневиха от напускането ми, особено след като се наложи баба ми да се откаже от работата си, за да гледа своя внуче.
Тръгването беше труден избор като сънен път, усещан крачка по крачка но необходим за да мога да вирея като свободна роза под небето над София. Знаех, че заслужавам повече от ролята на сянка и бях решена сама да си изградиш такава реалност, в която знам, че моята стойност ще бъде виждана и уважавана.
