– Отиди далеч от мен! извика Йорданка на Цветелина, която плачеше безутешно. Построй си свое щастие, без него!
– Но Станимир ми е съпруг. Ние отглеждаме дъщеря. Живот върху чуждото нещастие не се гради.
– Недей сега тия приказки! Не е нормално да живееш без чувства. Не Станимир изоставя детето, а ти. Нямам нищо против да вижда дъщеря си.
Йорданка се завъртя кръгом и изчезна във влажната улица като сянка. В онази нощ, Станимир избра да сложи край на всичко. Събра набързо дрехите си – чорапи, несесер, карта за градския транспорт – и остави Цветелина сама. Недей, моля те, не прави глупости, му прошепна тя на прага, а гласът ѝ се размиваше във въздуха като дим. Реши, че трябва да разбере с какво Йорданка е по-добра от нея.
Не мога повече да живея с тебе. Не те обичам. Йорданка е друго. С нея живея наистина.
Минаха месеци. Първоначално Цветелина стоеше неподвижна в собствения си апартамент, сякаш вцепенена от мъка. После разбра, че трябва да върви напред, макар и това да е трудно като катерене по отвесен планински склон. Дъщеричката ѝ растеше бързо, като липа през пролетта. Цветелина беше икономист по професия.
Реши да кандидатства за счетоводител в един завод. На събеседването директорът, г-н Георгиев, прояви симпатия към нея в начина, по който слушаше, в погледа му имаше нещо мило и несигурно едновременно. Впечатли се от отговорната ѝ природа и желанието да се усъвършенства. За щастие, майката на Цветелина се съгласи да гледа внучката, докато тя работи.
Цветелина се отдаде изцяло на работата, а личният ѝ живот застина, скрит зад дебели завеси. След няколко години упорит труд, тя се доказа като ценна служителка и стана заместник-директор по финанси. Единственият мъж, с когото общуваше често, бе шефът ѝ, господин Георгиев възпитан и спокоен, като размекнат сняг. И Цветелина хранеше особено топли чувства към него, но той имаше съпруга и две деца. Тя дори не си позволяваше да мечтае.
Но той, Христо Георгиев, не мислеше така. Един ден ѝ призна открито, че е готов да напусне жена си, че отдавна е влюбен в нея и няма да изостави детето ѝ. Миналото ѝ, белязано от болка, не позволяваше на Цветелина да вземе решение.
Спомни си думите, които беше прошепнала някога на любовницата на мъжа си: Не се гради щастие върху нечие страдание.
Но Христо не се предаваше. Работните им разговори бавно се превърнаха в нещо повече, сякаш между тях растяха невидими цветя. Христо ѝ повтаряше: Не обичам съпругата си. Сватбата беше грешка. Истинското ми място е до теб. Цветелина стоеше твърда като гранит беше слушала разговор между Христо и съпругата му и знаеше какво изпитва тази жена. Не искаше да съсипе нечие семейство.
Очакваната среща със съпругата на Христо я преследваше като сянка. И наистина, един ден – когато напускаше офиса под мокрите облаци на булевард Цар Освободител Цветелина зърна жена, която се приближаваше. Спря като прикована. Жената нямаше лице – вместо черти, сивкава мъгла.
– Ти ли си?, прозвуча гласът от тежкия въздух.
– Аз съм, прошепна Цветелина едва чуто. Пред нея стоеше Йорданка.
Йорданка започна нервно да я убеждава, че е била права. Щастието върху чуждата неволя не се гради.
– Спомняш ли си какво ми каза преди години?, възкликна Цветелина студено.
– Да, сбърках. Нямах право да ти взема съпруга. Всичко се връща животът е бумеранг. Но моля те, не ми взимай Христо. Никого не съм обичала като него. Той е причината да оставя Станимир. Не мога без него. Ти знаеш колко боли. Моля те, разбери ме имаш дете.
– Млъкни!, изкрещя Цветелина.
В нея нямаше желание за мъст към старата си съперница, макар това да беше Йорданка. Но Христо я убеди, че има право на щастие.
– Цветелина, ако остана с нея, ще бъдем нещастни трима души: аз, ти и Йорданка. Нищо няма да се промени. Не я обичам и това никога не се е случвало. Бях заслепен от нейната настойчивост. Ще я напусна, така или иначе.
Цветелина размишляваше дълго кой всъщност ще бъде добре ако Христо остане или си тръгне. Ако остане лошо й е. Ако отиде при нея Йорданка страда. В края на тази объркана, сапунена нощ тя откри, че има право да избере радостта. И го направи.
Под прозореца й вятърът завихри листа, като че разказваха нова приказка странна и сюрреалистична, в която героите можеха да вървят по обратната страна на облаците, а щастието растеше в саксия на прозореца, в очакване някой да го полее.
