Знаеш ли, Марияна израсна в една доста заможна, софийска фамилия. Баща ѝ, господин Георгиев, буквално ѝ купуваше всичко, което поискаше от последния модел телефон до най-модерните дрехи. Обаче, истината е, че почти не прекарваше време с нея. Човекът беше затрупан със собствен бизнес и редовно пътуваше в командировки, а когато си идваше вкъщи често се случваше само заради поредната си любовница. Чувало се, че имал афера с жена, по-възрастна от Марияна с няколко години.
Когато стана време да кандидатства в университет, Марияна избра педагогиката, въпреки че татко ѝ настояваше да стане зъболекар. Но тя си знаеше своето и не се отказа.
Докато растеше, тя отказваше финансова помощ от родителите си. Живееше само с университетската си стипендия. През лятото пък, вместо да отиде на Малдивите, както ѝ предложиха от семейството, предпочете да работи като възпитател в детски лагер на Шуменското плато. Обясни, че учениците и децата ѝ носят истинско щастие и не се нуждае от плажове и харчове в чужбина.
В една от вечерите тъкмо пристигна автобус с деца от дом за сираци. Всички се настаниха бързо, само че последна слезе едно нежно момиченце Виктория. Беше кльощава, очичките ѝ не приличаха на детски пълни с тъга, преждевременно пораснали. Скоро другите деца започнаха да се оплакват, че в стаята им мирише странно.
Оказа се, че източникът на “аромата” беше Виктория. Марияна влезе да провери, и какво да види детето си беше скрило котлети под възглавницата след вечеря. Вече бяха започнали да се развалят.
Виктория я изгледа виновно и прошепна:
Тези са за брат ми.
А къде е той?, попита Марияна.
В друг дом е. Не сме заедно.
Без да се замисли, Марияна грабна телефона и позвъни на баща си.
Ей, най-после дъщеря ми се сети да поиска нещо от мен!, възкликна изненадан господин Георгиев.
Мариянче, кажи, какво ти трябва? Пари за нова кола?
Не, тате. Моля те, преведи ми колкото можеш левчета искам да купя храна за всички деца в дома.
Ти си направо ангел, Мариянче, каза бащата с усмивка и най-сетне се почувства истински горд.
