Днес отново преглеждах дневника си в болничната стая на Майчин дом в София, където лежа вече няколко седмици преди раждането. Бременността ми е трудна в последните етапи, а лекарите не искат да рискуват готвя се да посрещна не едно, а цели две деца. Предложиха ми планирано секцио, но много желаех да родя сама, затова взехме решение да опитаме. Ако нещо се объркаше, винаги можеха бързо да ме отведат в операционната.
Освен това с Борис, мъжът ми, бяхме подписали договор за партньорско раждане а акушерките не обичат да има външни хора в операционната. Контракциите започнаха съвсем късно вечерта. Медицинската сестра веднага се обади на Борис, той пристигна по-малко от двадесет минути по-късно, и ни преместиха в предродилното отделение. Понеже това не беше първото ми раждане, знаех какво се очаква от мен държах се спокойно и разсъдливо, макар че вътрешно много се вълнувах. В 4 сутринта на бял свят дойде първото бебе.
Бебето изписка веднага, а акушерката ме поздрави за раждането на първата ми дъщеря. Вместо обичайната еуфория, Борис измъкна насила една усмивка и веднага погледна към мен тревожно. След още десет минути се появи и втората ни дъщеричка. И аз, и Борис, които вече сме родители на четири прекрасни момичета, бяхме подготвени за още едно момиче, но съпругът ми тайно се надяваше този път да бъде момче. Вместо това той избухна в сълзи. Не от щастие, а по-скоро от разочарование.
Медицинският екип се поразтревожи, но им махнах с ръка и казах: Оставете го, до час ще му мине. Това са петите ни близначки и пак са момичета. Мечтаеше за поне един син, но съдбата реши друго. Обича си много момичетата и всичко ще е наред. И наистина на следващия ден, гледайки през прозореца как Борис води петте ни красиви щерки, вързали шарени балони, и всички се провикват към мен Обичаме те, мамо!, разбрах, че семейството ни е наистина щастливо. Макар малко да ми домъчня за Борис…
