Дневник, 2 юни
Днес преживях нещо, което никога няма да забравя. Беше тих следобед в нашето село край Велико Търново. Природата беше спокойна, а аз седях вътре у дома, когато изведнъж гръм удари с такава сила, че къщата потрепери. След секунда забелязах през прозореца, че плевнята ни се е подпалила същата онази плевня, в която държим нашите 14 коня Каракачанска порода.
Без много да мисля, изскочих навън, бос по влажната трева, и хукнах към горящата постройка. Вратата беше затворена, а димът вече започваше да се просмуква през дупките по стената. Започнах да блъскам по вратата с юмруци и да викам на конете вътре, разчитайки, че ще усетят опасността.
Майка ми, Вяра Мартинова, после още дълго разказваше на съседи как ако не беше той, никой нямаше да оцелее нито животните, нито ние. За жалост, не ми беше за първи път да тичам в горяща сграда; преди години пак имах подобно преживяване, но този път наистина ставаше въпрос за живота на нашите любимци.
Докато успявах да отворя вратата отвън, един от по-умните ни коне, Калина, се протегна напред, следвана от останалите в опит да излязат. Заедно с мама и сестра ми, Милка, започнахме да ги бутаме и насочваме навън към двора. Пламъците обаче вече се издигаха високо по покрива на плевнята, а димът задушаваше всеки, дръзнал да се приближи. За щастие всички коне успяха да се спасят без сериозни наранявания, освен малко опърлени косми.
Същия ден земетресение разлюля цялото село прозорците звънтяха, а шкафовете подскачаха, но за радост нямаше разрушения или пострадали. Хората още си разказват как такова нещо не сме имали от десетилетия.
Когато пламените най-после угаснаха, стоях до мама, която държеше ръката ми и почти плачеше от облекчение. Загубихме част от покрива и инструменти на стойност стотици лева, но това не ни боли най-важното е, че всички сме живи и нашите коне са невредими.
Днес научих, че смелостта не идва само с големи дела, а с действия направени в името на близките, дори когато се страхуваш. Семейството и животните, за които се грижиш, са най-голямата ценност.
