Родителите ми винаги са живели далече от мен. Като дете ме оставяха при баба и дядо, защото работата им отнемаше цялото време. Въпреки че никога не сме имали финансови затруднения, за тях кариерата винаги беше на първо място, преди времето прекарано с мен. Затова изградих много по-силна връзка с баба ми и дядо ми те ми дадоха най-много подкрепа и бяха истинско вдъхновение във важните моменти от живота ми.
Когато навърших осемнадесет години, наследих два апартамента, което ми даде възможността да покажа на родителите си, че мога да се оправям сама. Продадох апартаментите и с парите си купих къща в Пловдив, където учех в университета. През всичките години на обучение родителите ми почти не се включваха в живота ми, а аз вече бях свикнала с това тяхно отсъствие.
За съжаление, докато още бях студентка, баба и дядо починаха. Това още повече ме отчужди от родителите чувствах, че тяхната липса на участие в моето възпитание ме е лишила от нещо значимо. Липсата на дълбока връзка направи трудно за мен да отделям време за тях така, както и на тях им беше трудно да намерят време за мен, когато имах най-голяма нужда.
Когато по-късно изразиха огорчение, че не са получили част от парите от продажбата на апартаментите, не почувствах никаква вина или задължение. За мен беше ясно: не бяха до мен в решаващите периоди на живота, затова сега поставям своите нужди на първо място. Оплакванията им, че нямам време за срещи, пренебрегвах съзнателно вече знаех, че моят труд е на първо място, точно както за тях беше преди време.
Когато настояваха за повече внимание, им отговарях просто: Нямам време, на работа съм. Вярвах, че именно те, повече от всички, трябва да разберат това избрали са сами този път. Решението ми да се фокусирам върху собствения си живот и целите си беше начин да се справя с тяхното отсъствие и да сложа себе си, своето щастие и удовлетворение най-отпред, където винаги трябваше да бъдат.
