Прибирам го във вторник вечер, докато се връщам от офиса по Витоша. Пада ситен дъжд, а той лежи до кофата до блока измокрен, със слаби крайници, и цял трепери. Не мога да го подмина просто ей така. Присядам до него, казвам му нещо тихо, а той само размахва опашка, все едно се моли да му дам шанс. Вдигам го, гушкам го и го нося у дома. Там го забърсвам със стара хавлиена кърпа и му намирам ъгълче. Не съм предполагала, че това ще предизвика такава буря.
Още от следващата сутрин започват приказките. Госпожа Пенева от долния етаж ме посреща на стълбището:
Дано това куче не е опасно, че децата наоколо…
По-късно чувам как отворен прозорец от втория етаж натъртва:
Явно хората вече всичко си събират от улиците…
А най-много ме изуми управителят, бай Йордан, който чука на вратата ми след работа:
Лили, притеснили са се съседите, че кучето руши хубавия вид на входа, разбирате ли…
Разсмях се ядосано. Вид? Това е живо същество, не някакъв цветарник!
После пък съседът Галин избоботи под носа си:
Не е случайно, че на квартала нещо му пада реномето…
Двама други се оплакаха, защото Коко веднъж излая моторист профуча близо до входа. А когато го извеждам на разходка из Лозенец, едва ли не навсякъде затварят прозорците сякаш водя прокажен.
Веднъж, докато го разхождам, до мен идва една жена с мрежа:
Кучето ще донесе бълхи, по-добре го връщайте откъдето сте го взели…
Питам я какво значи откъдето сте го взели, а тя само вдига рамене, все едно животът на това същество няма никакво значение.
После започнаха и бележки до вратата ми, без подпис:
Това куче не е за тук.
Мислете и за съседите!
Искаме тишина!
Дори ме обвиниха, че смятам да правя приют.
А Коко не пречи на никого. Яде, почива си, гледа ме с едни очи, от които всичко глупаво и зло си отива. Водя го на ветеринар в кварталната клиника, къпя го, храня го с хубави гранули. С всяка изминала седмица става по-спокоен, по-доверчив, по-красив. Но съседите упорито искат да ме изкарат виновна.
Господин Маринов стигна дотам, че да разказва из целия блок:
Разваля атмосферата тука…
Но когато един следобед видя дъщеря ми Божидара да си играе с Коко в двора, веднага се усмихна:
Е, щом детето го харесва, значи ще го оставим.
Тогава осъзнах: проблемът не е в кучето. Проблемът е у хората тези, които винаги мислят, че нещо, което не отговаря на тяхната представа за ред и красота, трябва да бъде премахнато. Двойният стандарт, както само тук го умеем…
Днес Коко е до мен. Яде домашна манджа, очите му светят, доволен е, спи спокойно до леглото ми. Вече има хубава козина, а благодарността му изпълва малкия ни дом. Съседите минават мълчаливо покрай нас, не казват нищо, но все така се мръщят.
Но мен не ме е грижа. Ако ще да ме гледат с криви погледи, хиляда пъти предпочитам това, отколкото да оставя невинно живо същество да гасне на улицата.
