– Излъга ме! Николай стоеше насред хола, почервенял от яд. – Какво значи „излъга ме“? – Ти си знаела! Знаела си, че не можеш да имаш деца, и въпреки това се омъжи за мен! – Ще бъдеш най-красивата булка, – мама приглажда воала, а Антония се усмихва на отражението си в огледалото. Бяла рокля, дантелени ръкави, Николай в строг костюм. Всичко ще е както го е мечтала още от петнайсет – голяма любов, сватба, деца. Много деца. Николай искаше син, тя – дъщеря, и се договориха за трима, за да няма сърдити. – След година вече ще гледам внуци, – шегуваше се мама през сълзи. Антония вярваше на всяка думичка. Първите месеци от брака минаха като в приказка. Николай се връщаше от работа, тя го посрещаше с вечеря, заспиваха прегърнати, а всяка сутрин тя с трепет гледаше календара. Закъснение? Не, привидя се. Още един месец. Още. Още. До зимата Николай спря да пита „А сега?“, вече само мълчаливо наблюдаваше, когато Антония излизаше от банята. – Да отидем на лекар? – предложи тя през февруари, почти година след сватбата. – Отдавна е време, – промърмори Николай, без да откъсва поглед от телефона. Клиниката ухаеше на белина и безнадеждност. Антония чакаше на опашката сред още жени с угаснал поглед, разлистваше списание за щастливо майчинство и се убеждаваше, че това е някаква грешка. Тя е здрава, просто не ѝ е провървяло засега. Изследвания. Ехограф. Нови изследвания. Процедурите преливаха в безкраен поток от студени кушетки и безразлични сестри. – Шансът за естествено забременяване е около пет процента, – обяви лекарката, гледайки картата ѝ. Антония кимаше, записваше нещо в тефтерчето си, задаваше въпроси. А вътрешно всичко застина. Лечението започна през март. С него дойдоха и промените. – Пак ли плачеш? – Николай стоеше на прага на спалнята, с повече раздразнение в гласа, отколкото със съчувствие. – Това са хормоните. – Трети месец вече? Може би е време да спреш да се преструваш? Писна ми! Антония искаше да обяснява, че така действа терапията, че трябва време, че лекарите обещават резултат след половин-една година. Но Николай вече беше излязъл и трясна вратата. Първото ин витро беше назначено за есента. Две седмици Антония почти не ставаше от леглото, страхувайки се да не изплаши чудото. – Отрицателно е, – каза сестрата по телефона. Антония седна на пода в коридора и стоя там до вечерта, докато Николай се прибра. – Колко пари хвърлихме досега? – попита той вместо „Как си?“. – Не съм броила. – А аз броих. Почти сто хиляди лева. И за какво? Тя нямаше отговор… Втори опит. Николай вече се връщаше по нощите, миришеше на чужд парфюм, но Антония не питаше. Не искаше да знае. Отново неуспех. – Може би стига? – Николай въртеше празна чаша срещу нея в кухнята. – До кога? – Лекарите казват, че третият опит често е успешен. – Лекарите казват това, за което им плащаш! Третият опит тя преживя почти сама. Николай „закъсняваше на работа“ всяка вечер. Приятелките спряха да звънят – изморени да я утешават. Майка ѝ плачеше по телефона – такава млада и хубава, каква участ само. Когато сестрата за трети път прошепна „за съжаление“, Антония дори не заплака. Сълзите бяха свършили някъде между втория курс лечение и поредния скандал за пари. – Излъга ме! Николай се тресеше от гняв насред хола. – Какво значи „излъга“? – Знаела си! Знаела си, че си безплодна, а въпреки това се омъжи за мен! – Не знаех! Диагнозата поставиха година след сватбата, ти сам беше на приема при лекаря… – Не ме лъжи! – Той тръгна към нея, а Антония механично отстъпи. – Специално го направи! Намери си глупака да се ожени за теб, а после – изненада! Няма да имаме деца! – Кольо, моля те… – Стига! – Грабна ваза от масата и я хвърли в стената. – Заслужавам истинско семейство! С деца! А не това! Посочи я, все едно е нещо гнусно, грешка на природата. Скандалите станаха ежедневие. Николай се прибираше ядосан, мълчеше цяла вечер, после избухваше за всяка дреболия: дистанционно не на място, солено ядене, дишаш прекалено силно. – Развеждаме се, – обяви една сутрин. – Какво? Не! Кольо, можем да осиновим дете, чела съм… – Не искам чуждо дете! Искам мое! И жена, която може да го роди! – Дай ми още един шанс! Обичам те! – А аз вече не! Каза го спокойно, гледайки Антония в очите – най-болезненото признание. – Събирам си багажа, – съобщи в петък вечер. Антония седеше на дивана, увита в одеяло, и гледаше как той хвърля ризи в куфара. Но не успя да остане тих до края. – Тръгвам, защото си празно цвете. Николай продължи да натиска раната. – Ще си намеря истинска жена. Антония мълчеше… Вратата се затвори. Апартаментът онемя от тишина. И тогава тя заплака – наистина, за първи път от месеци, виеше докато не пресипна. Първите седмици след развода се сляха в сива мъгла. Антония ставаше, пиеше чай, лягаше пак. Веднъж забрави да яде. Забрави кой ден от седмицата е. Приятелки идваха, носеха храна, чистеха, опитваха разговори – тя кимаше, съгласяваше се, после пак се загръщаше и гледаше тавана. Но времето минаваше. Ден по ден, седмица по седмица. Един ден Антония се събуди с мисълта: Стига. Стана, изкъпа се, изхвърли всички лекарства от хладилника, записа се във фитнеса. В работата поиска нов проект – труден, за три месеца, пълен ангажимент. Почна да пътува през уикендите, после – и по-дълго. София, Пловдив, Велико Търново. Животът не спря. Димитър срещна в книжарница – и двамата посегнаха към последния екземпляр на новата книга на Стийвън Кинг. – Дами с предимство, – усмихна се той. – Ами ако ви го оставя и ме поканите на кафе? – каза тя и сама се изненада. Той се засмя, а по този смях почувства топлина вътре. На кафе ѝ разказа за Деси – седемгодишната си дъщеря, която отглеждаше сам от пет години, след като майка ѝ починала. Разказа колко тежко било първите месеци, как Деси не спяла и търсела мама, как се учил от YouTube да плете плитки. – Ти си страхотен баща, – каза Антония. – Опитвам се. Не искаше да го лъже. На третата среща, осъзнала че става сериозно, му разказа всичко. – Не мога да имам деца. Официална диагноза, три неуспешни ин витро процедури, съпругът ми ме напусна. Ако ти е важно – по-добре сега да знаеш. Димитър мълча дълго. – Имам си Деси, – каза накрая. – Трябваш ми ти, дори ако нямаме общи деца. – Но… – Ще можеш, – прекъсна я с усмивка. – Как така? – Да бъдеш майка. Ще можеш, щом поискаш. И на майка ми поставиха такава диагноза. И все пак – ето ме тук. Понякога се случват чудеса. Деси я прие изненадващо добре. Първата среща бе резервирана, но щом Антония попита за любимата ѝ книжка, момичето час разказва за Хари Потър. На втората среща я хвана за ръка. На третата поиска да ѝ сплете „плитки като на Елза“. – Харесваш ѝ, – каза Димитър. – Никога досега не е приемала някой толкова бързо. Две години минаха неусетно. Антония се премести при Димитър, научи се да прави катми в събота, научи наизуст всички серии на „Пес патрул“ и намери сили да обича отново – истински, без страх и огорчение. В новогодишната нощ, когато часовникът удари дванайсет, Антония си пожела тайно: „Искам дете“. Веднага после се уплаши от мисълта си – защо да си отваря старата рана? – но желанието ѝ вече беше излетяло някъде нагоре. След месец настъпи закъснение. – Не може да бъде, – шепнеше си Антония, гледайки двете чертички. – Сигурно тестът е дефектен. Втори тест – отново две чертички. Трети! Четвърти! Пети! – Димитре, – излезе от банята с меки колене, – май… не знам как… Той разбра преди да довърши. Грабна я, завъртя я, целуна я по челото, по носа, по устните. – Знаех си! Казах ти – ще можеш! Лекарите я гледаха като феномен. Извадиха стари картони, прегледаха анализи, назначиха нови изследвания. – Това е невъзможно, – поклащаше глава докторът. – С вашата диагноза… За 20 години не съм виждала такъв случай. – Но съм бременна? – Бременна. Осма седмица! Всички показатели са отлични. Антония се разсмя. Четири месеца по-късно, случайно срещна приятел на Николай в супермаркета. – Чу ли за Кольо? – попита той, поглеждайки ѝ корема. – Трети път женен, а все не става. – Не става? – Да, деца все няма. Нито с втората, нито с третата. Лекарите казват, че проблемът е при него. Представяш ли си? А той все тебе обвиняваше. Антония не знаеше какво да каже. Вътре нищо не помръдна – нито злорадство, нито обида. Просто пустота там, където някога беше любовта… …Синът ѝ се роди в август, в слънчево утро. Деси седеше с Димитър в коридора, най-развълнувана. – Може ли да го държа? – попита Деси, надничайки в стаята. – Внимателно, – Антония ѝ подаде малкото вързопче. – Подпирай главичката. Деси гледаше малкия си брат с ококорени очи, после погледна майка си. – Мамо, той винаги ли ще е толкова червен? Мам… Антония заплака, Димитър прегърна и двете, Деси объркано гледаше ту към родителите, ту към братчето, не разбирайки защо всички плачат. А Антония усети нещо важно – понякога просто ти трябва точният човек до теб, за да повярваш в невъзможното… А вие какво мислите? Споделете мнението си в коментарите и подкрепете автора с един лайк!

Ти си ме измамила! крещеше Николай посред хола, пламнал от яд.
Какво значи измамила?
Ти си знаела! Знаела си, че не можеш да имаш деца, а все пак се омъжи за мен!

Ще бъдеш най-красивата булка каза майка ми, докато оправяше воала на косата, и аз, Анета, се усмихнах на отражението си в огледалото.

Бяла рокля, дантела по ръкавите, Николай в строг костюм. Всичко беше точно както го мечтаех от петнадесетгодишна голяма любов, сватба, деца. Много деца. Николай искаше син, аз дъщеря, и се разбрахме да са три, за да няма обидени.

До година вече ще люлея внуци казваше майка ми, просълзена.

Вярвах на всяка нейна дума.

Първите месеци от брака минаха сякаш на криле. Николай се прибираше от работа, посрещах го с вечеря, заспивахме прегърнати. Всяка сутрин с трепет гледах календара дали този път? Не, пак нищо. Още месец, още.

До зимата Николай престана да пита има ли нещо ново? с онази надежда в гласа си. Сега просто ме гледаше мълчаливо, когато излизах от банята.

Да идем на лекар? предложих през февруари, почти година по-късно.
Време беше промърмори Николай, без да вдигне глава от телефона.

В болницата миришеше на белина и безнадеждност. Стоях в чакалнята сред същите като мен жени с угаснали погледи, прелиствах списание за щастливо майчинство и мислех, че това е недоразумение. Всичко ми е наред, просто нямам късмет.

Изследвания. Прегледи. Стиснати в едно цяло нови процедурите и безразличните лица на сестрите.

Шансовете за естествено забременяване са около пет процента студено отсече докторката, втренчена в картона.

Кимах, записвах си, задавах въпроси. Но отвътре всичко ми се скова.

Започнахме лечение през март. А с него дойдоха и промените.

Пак ли плачеш? стоеше Николай на вратата на спалнята в гласа му имаше повече раздразнение, отколкото съчувствие.
Хормоните са
Трети месец? Стига толкова театри! Омръзна ми!

Опитвах се да обясня, че така работи терапията, трябвало време, докторите казаха, че може да стане след шест месеца година. Но Николай вече беше излязъл, тръшкайки вратата.

Първото инвитро насрочиха го за есента. Две седмици почти не ставах от леглото, страхувах се да не изплаша чудото.

Отрицателен безстрастно каза сестрата по телефона.

Седнах на пода в коридора и не мръднах до вечерта, докато Николай не се върна.

Колко пари сме хвърлили по това? попита, вместо Как си?
Не съм броила.
Аз броих почти двадесет хиляди лева. За какво?

Мълчах. Отговор нямаше.

Втора процедура. Николай се прибираше след полунощ; носеше чужд парфюм, но не питах. Не исках да знам.

Пак отрицателен резултат.

Край, до тук съм! каза студено на кухнята, въртейки празна чаша. Колко още?

Докторите казват, че третият опит често е успешен…
Докторите казват това, за което им плащат!

Третият път беше почти сама. Николай закъсняваше на работа всеки ден. Приятелките спряха да звънят уморени от утехи. Майка ми плачеше по телефона, че съм млада и красива, защо така, Господи.

Когато за трети път чух съжалявам от сестрата, не заплаках. Сълзите ми бяха свършили някъде между втория курс лечение и последния скандал за парите.

Ти си ме измамила! Николай се носеше из хола, пурпурен от гняв.

Какво значи измамила?

Знаела си! Знаела си, че не можеш да раждаш, а все пак се омъжи за мен!

Не знаех! Диагнозата ми я сложиха година след сватбата, беше с мен на прегледа, когато
Стига лъжи! Приближи се, а аз машинално отстъпих. Нарочно си го измислила намерила будала, оженила го, а сега… изненада! Деца няма!

Ники, моля те

Стига! хвърли вазата в стената. Заслужавам нормално семейство! С деца! Не с теб!

Гледаше ме все едно съм нещо отвратително, грешка на природата.

Караниците станаха ежедневие. Николай се връщаше намръщен, мълчеше цяла вечер, и избухваше за щяло и нещяло: не както трябва оставен дистанционно, пресолената супа, шумно дишане.

Развеждаме се каза една сутрин.

Какво? Не! Можем да осиновим дете! Четох
Не ми трябва чуждо дете! Трябва ми мое! И жена, която може да го роди!

Дай ми още един шанс! Обичам те…

А аз вече не!

Каза го тихо, гледайки ме в очите. Това болеше повече от всички крясъци.

Ще събирам багажа си обяви в петък вечерта.

Седях, завита в одеялото, и гледах как тъпче ризите във сака. Но явно не можеше да си тръгне мълчаливо.

Отивам си, щото си безплодна!

Продължаваше да ровичка из раната.

Ще намеря истинска жена!

Мълчах

Вратата се затвори. В апартамента настана тишина. Тогава заплаках за пръв път от месеци. Истински, до пресипване.

Първите седмици след развода се сляха в сива мъгла. Ставах, пиех чай, лягах. Понякога забравях да ям. Забравях кой ден е.

Приятелките идваха, носеха храна, чистеха, опитваха се да говорят. Кимах, съгласявах се, после пак се завивах и зяпах тавана.

Но времето минаваше. Ден след ден, седмица след седмица. Една сутрин ми писна.

Станах, взех душ, изхвърлих лекарствата от хладилника и се записах на фитнес. На работа поисках нов проект труден, за три месеца, пълна отдаденост.

Уикендите започнах да ходя на екскурзии, после на кратки пътувания. София, Пловдив, Велико Търново. Животът не беше спрял.

Срещнах Димитър в книжарница и двамата посягахме към последния екземпляр на новия роман на Стивън Кинг.

Дамите са с предимство засмя се, отстъпвайки.

Ако аз ви отстъпя, ще ме поканите ли на кафе? изтърсих, изненадана от себе си.

Той се засмя, и топлотата на смеха му ме стопли отвътре.

На кафе ми разказа за Десислава дъщеря му на седем, която отглежда сам от петгодишна откакто майка ѝ починала.

Разказа как първите месеци били тежки, Деси плачела по нощите, викала за мама, а той учил плитки от уроци в интернет.

Добър баща си казах му.

Опитвам се.

Не исках да крия от него. На третата среща, когато осъзнах, че между нас има нещо истинско, казах всичко.

Не мога да имам деца. Официална диагноза, три неуспешни опита инвитро, мъжът ми ме остави. Ако това ти е важно по-добре го знаеш сега.

Димитър дълго мълча.

Имам Деси каза накрая. Ти ми трябваш и без общо дете.

Но

Ще можеш прекъсна ме с лека усмивка.

Какво имаш предвид?

Да бъдеш майка. Ако искаш. На мен също са казвали на майка ми, че… Ето ме обаче! Понякога стават чудеса.

Деси ме прие изненадващо леко. При първата среща беше намусена, отговаряше кратко, но щом я попитах за любимата ѝ книга, оживя и ми говори половин час за Хари Потър. Втората среща сама хвана ръката ми. На третата поиска да ѝ оплета плитки като на Елза.

Харесваш ѝ уточни Димитър. Никога досега не е приемала някого толкова бързо.

Две години отлетяха неусетно. Пренесох се при Димитър, научих се да правя палачинки в събота, гледах всички серии на Пес патрул и намерих сили да обичам отново истински, без страх и очакване за болка.

В новогодишната нощ, когато часовникът удари дванадесет, пожелах без да се усетя Искам дете.

Уплаших се защо ровя в стари болки? но желанието литна нагоре.

Месец по-късно получих закъснение.

Не е възможно мърморех, гледайки двете чертички. Сигурно е дефектен тест.

Втори тест пак две. Трети, четвърти, пети…

Димо излязох от банята, едва стоейки. Мисля не знам как е възможно

Той разбра, преди да довърша. Вдигна ме и ме завъртя, целуваше косата, носа, устните ми.

Казах ти! повтори. Знаех си ти ще успееш!

Докторите в клиниката ме гледаха все едно съм аномалия. Разровиха стари картони, изчетоха всички изследвания, пуснаха нови.

Това е невъзможно клатеше глава лекарят. С този диагноза За 20 години не съм виждал такова нещо.

Но съм бременна?
Бременна сте. Осма седмица, всичко е наред.

Засмях се.

Четири месеца по-късно срещнах приятел на Николай в супермаркета.

Чу ли за Ники? погледна ме понаедрялата ми талия. Трети път се ожени. И пак нищо.

Нищо?
Деца, де. Нито с втората, нито с третата. Докторите казват, че проблемът е в него. Представяш ли си? А всичко хвърляше на теб.

Не знаех какво да кажа. Вътре в мен нямаше ни злоба, ни болка. Просто празно място, където някога е обичала.

Синът ми се роди в август, в лятно утро. Деси седеше в коридора с Димитър, най-нетърпелива от всички.

Може ли да го държа? попита тя, надниквайки в стаята.

Внимавай подадох ѝ малкото вързопче. Поддържай главата.

Деси гледа братчето си с големи очи, вдигна поглед към мен:

Мамо, той винаги ли ще е толкова червен? Мамо

Аз заплаках. Димитър ни прегърна и двете, Деси се чудеше защо всички плачат.

А аз проумях едно понякога просто трябва правилният човек до теб, за да повярваш в невъзможното.

А вие как мислите? Оставете мнение долу и подкрепете автора с един лайк!

Rate article
– Излъга ме! Николай стоеше насред хола, почервенял от яд. – Какво значи „излъга ме“? – Ти си знаела! Знаела си, че не можеш да имаш деца, и въпреки това се омъжи за мен! – Ще бъдеш най-красивата булка, – мама приглажда воала, а Антония се усмихва на отражението си в огледалото. Бяла рокля, дантелени ръкави, Николай в строг костюм. Всичко ще е както го е мечтала още от петнайсет – голяма любов, сватба, деца. Много деца. Николай искаше син, тя – дъщеря, и се договориха за трима, за да няма сърдити. – След година вече ще гледам внуци, – шегуваше се мама през сълзи. Антония вярваше на всяка думичка. Първите месеци от брака минаха като в приказка. Николай се връщаше от работа, тя го посрещаше с вечеря, заспиваха прегърнати, а всяка сутрин тя с трепет гледаше календара. Закъснение? Не, привидя се. Още един месец. Още. Още. До зимата Николай спря да пита „А сега?“, вече само мълчаливо наблюдаваше, когато Антония излизаше от банята. – Да отидем на лекар? – предложи тя през февруари, почти година след сватбата. – Отдавна е време, – промърмори Николай, без да откъсва поглед от телефона. Клиниката ухаеше на белина и безнадеждност. Антония чакаше на опашката сред още жени с угаснал поглед, разлистваше списание за щастливо майчинство и се убеждаваше, че това е някаква грешка. Тя е здрава, просто не ѝ е провървяло засега. Изследвания. Ехограф. Нови изследвания. Процедурите преливаха в безкраен поток от студени кушетки и безразлични сестри. – Шансът за естествено забременяване е около пет процента, – обяви лекарката, гледайки картата ѝ. Антония кимаше, записваше нещо в тефтерчето си, задаваше въпроси. А вътрешно всичко застина. Лечението започна през март. С него дойдоха и промените. – Пак ли плачеш? – Николай стоеше на прага на спалнята, с повече раздразнение в гласа, отколкото със съчувствие. – Това са хормоните. – Трети месец вече? Може би е време да спреш да се преструваш? Писна ми! Антония искаше да обяснява, че така действа терапията, че трябва време, че лекарите обещават резултат след половин-една година. Но Николай вече беше излязъл и трясна вратата. Първото ин витро беше назначено за есента. Две седмици Антония почти не ставаше от леглото, страхувайки се да не изплаши чудото. – Отрицателно е, – каза сестрата по телефона. Антония седна на пода в коридора и стоя там до вечерта, докато Николай се прибра. – Колко пари хвърлихме досега? – попита той вместо „Как си?“. – Не съм броила. – А аз броих. Почти сто хиляди лева. И за какво? Тя нямаше отговор… Втори опит. Николай вече се връщаше по нощите, миришеше на чужд парфюм, но Антония не питаше. Не искаше да знае. Отново неуспех. – Може би стига? – Николай въртеше празна чаша срещу нея в кухнята. – До кога? – Лекарите казват, че третият опит често е успешен. – Лекарите казват това, за което им плащаш! Третият опит тя преживя почти сама. Николай „закъсняваше на работа“ всяка вечер. Приятелките спряха да звънят – изморени да я утешават. Майка ѝ плачеше по телефона – такава млада и хубава, каква участ само. Когато сестрата за трети път прошепна „за съжаление“, Антония дори не заплака. Сълзите бяха свършили някъде между втория курс лечение и поредния скандал за пари. – Излъга ме! Николай се тресеше от гняв насред хола. – Какво значи „излъга“? – Знаела си! Знаела си, че си безплодна, а въпреки това се омъжи за мен! – Не знаех! Диагнозата поставиха година след сватбата, ти сам беше на приема при лекаря… – Не ме лъжи! – Той тръгна към нея, а Антония механично отстъпи. – Специално го направи! Намери си глупака да се ожени за теб, а после – изненада! Няма да имаме деца! – Кольо, моля те… – Стига! – Грабна ваза от масата и я хвърли в стената. – Заслужавам истинско семейство! С деца! А не това! Посочи я, все едно е нещо гнусно, грешка на природата. Скандалите станаха ежедневие. Николай се прибираше ядосан, мълчеше цяла вечер, после избухваше за всяка дреболия: дистанционно не на място, солено ядене, дишаш прекалено силно. – Развеждаме се, – обяви една сутрин. – Какво? Не! Кольо, можем да осиновим дете, чела съм… – Не искам чуждо дете! Искам мое! И жена, която може да го роди! – Дай ми още един шанс! Обичам те! – А аз вече не! Каза го спокойно, гледайки Антония в очите – най-болезненото признание. – Събирам си багажа, – съобщи в петък вечер. Антония седеше на дивана, увита в одеяло, и гледаше как той хвърля ризи в куфара. Но не успя да остане тих до края. – Тръгвам, защото си празно цвете. Николай продължи да натиска раната. – Ще си намеря истинска жена. Антония мълчеше… Вратата се затвори. Апартаментът онемя от тишина. И тогава тя заплака – наистина, за първи път от месеци, виеше докато не пресипна. Първите седмици след развода се сляха в сива мъгла. Антония ставаше, пиеше чай, лягаше пак. Веднъж забрави да яде. Забрави кой ден от седмицата е. Приятелки идваха, носеха храна, чистеха, опитваха разговори – тя кимаше, съгласяваше се, после пак се загръщаше и гледаше тавана. Но времето минаваше. Ден по ден, седмица по седмица. Един ден Антония се събуди с мисълта: Стига. Стана, изкъпа се, изхвърли всички лекарства от хладилника, записа се във фитнеса. В работата поиска нов проект – труден, за три месеца, пълен ангажимент. Почна да пътува през уикендите, после – и по-дълго. София, Пловдив, Велико Търново. Животът не спря. Димитър срещна в книжарница – и двамата посегнаха към последния екземпляр на новата книга на Стийвън Кинг. – Дами с предимство, – усмихна се той. – Ами ако ви го оставя и ме поканите на кафе? – каза тя и сама се изненада. Той се засмя, а по този смях почувства топлина вътре. На кафе ѝ разказа за Деси – седемгодишната си дъщеря, която отглеждаше сам от пет години, след като майка ѝ починала. Разказа колко тежко било първите месеци, как Деси не спяла и търсела мама, как се учил от YouTube да плете плитки. – Ти си страхотен баща, – каза Антония. – Опитвам се. Не искаше да го лъже. На третата среща, осъзнала че става сериозно, му разказа всичко. – Не мога да имам деца. Официална диагноза, три неуспешни ин витро процедури, съпругът ми ме напусна. Ако ти е важно – по-добре сега да знаеш. Димитър мълча дълго. – Имам си Деси, – каза накрая. – Трябваш ми ти, дори ако нямаме общи деца. – Но… – Ще можеш, – прекъсна я с усмивка. – Как така? – Да бъдеш майка. Ще можеш, щом поискаш. И на майка ми поставиха такава диагноза. И все пак – ето ме тук. Понякога се случват чудеса. Деси я прие изненадващо добре. Първата среща бе резервирана, но щом Антония попита за любимата ѝ книжка, момичето час разказва за Хари Потър. На втората среща я хвана за ръка. На третата поиска да ѝ сплете „плитки като на Елза“. – Харесваш ѝ, – каза Димитър. – Никога досега не е приемала някой толкова бързо. Две години минаха неусетно. Антония се премести при Димитър, научи се да прави катми в събота, научи наизуст всички серии на „Пес патрул“ и намери сили да обича отново – истински, без страх и огорчение. В новогодишната нощ, когато часовникът удари дванайсет, Антония си пожела тайно: „Искам дете“. Веднага после се уплаши от мисълта си – защо да си отваря старата рана? – но желанието ѝ вече беше излетяло някъде нагоре. След месец настъпи закъснение. – Не може да бъде, – шепнеше си Антония, гледайки двете чертички. – Сигурно тестът е дефектен. Втори тест – отново две чертички. Трети! Четвърти! Пети! – Димитре, – излезе от банята с меки колене, – май… не знам как… Той разбра преди да довърши. Грабна я, завъртя я, целуна я по челото, по носа, по устните. – Знаех си! Казах ти – ще можеш! Лекарите я гледаха като феномен. Извадиха стари картони, прегледаха анализи, назначиха нови изследвания. – Това е невъзможно, – поклащаше глава докторът. – С вашата диагноза… За 20 години не съм виждала такъв случай. – Но съм бременна? – Бременна. Осма седмица! Всички показатели са отлични. Антония се разсмя. Четири месеца по-късно, случайно срещна приятел на Николай в супермаркета. – Чу ли за Кольо? – попита той, поглеждайки ѝ корема. – Трети път женен, а все не става. – Не става? – Да, деца все няма. Нито с втората, нито с третата. Лекарите казват, че проблемът е при него. Представяш ли си? А той все тебе обвиняваше. Антония не знаеше какво да каже. Вътре нищо не помръдна – нито злорадство, нито обида. Просто пустота там, където някога беше любовта… …Синът ѝ се роди в август, в слънчево утро. Деси седеше с Димитър в коридора, най-развълнувана. – Може ли да го държа? – попита Деси, надничайки в стаята. – Внимателно, – Антония ѝ подаде малкото вързопче. – Подпирай главичката. Деси гледаше малкия си брат с ококорени очи, после погледна майка си. – Мамо, той винаги ли ще е толкова червен? Мам… Антония заплака, Димитър прегърна и двете, Деси объркано гледаше ту към родителите, ту към братчето, не разбирайки защо всички плачат. А Антония усети нещо важно – понякога просто ти трябва точният човек до теб, за да повярваш в невъзможното… А вие какво мислите? Споделете мнението си в коментарите и подкрепете автора с един лайк!