Качвах се по стълбата да подкастря изсъхналите клони на ябълката, когато кучето ми изведнъж започна да лае с такава настойчивост, че чак се хвана да ми дърпа панталона, сякаш ме приканваше да сляза в първия момент помислих, че Бончо е превъртял или, най-малко, си прави нов номер и ей сега ще ме потроши на някое стъпало
Опитах се да го отпъдя, даже му се развиках накрая, ама няколко секунди по-късно се случи нещо, което грам не очаквах.
Вече бях на половината стълба и мятах ножицата към сухите клони на дъртия ябълков дърво пред къщата в Плевен. Цялата сутрин беше една особена, както казва баба ми небето стегнато в едни сиви облаци, въздухът влажен и неподвижен, точно като пред буря. Усещах как времето се готви за нещо голямо, ама си казах тези клони няма кой друг да ги махне, освен мен.
Разпънах стълбата отрано, подпрях я внимателно в ствола, клатнах я няколко пъти стабилна кат скала. Качих три-четири степенки и вече посягах към първия клон, когато усетих как някой ме дърпа отзад за крачола.
Обръщам се какво да видя, Бончо! Опитва се да се катери зад мен по стълбата, лапите му се пързалят по металните пръчки, ноктите стържат все едно точи ножове, а очите му големи като салкъмени топки, ме гледат втренчено.
Абе, ти луд ли си? изсъсках през зъби с усмивка на човек, който е на път да падне. Хайде, слизай долу!
Размахах ръка, надявайки се Бончо да се поразкара, но той взе, че се завира още по-нагоре, опря се с предните лапи на стълбата и в един момент хванал панталона ми със зъби.
Започна да дърпа яко дърпа!
Едва не се прекатурих от изненада.
Амчи, ти изперка ли? Пусни ме! викнах ядосана.
Ама не го лови срам продължава да ме дърпа надолу, сягва се като тракторист на нивата и лае като да гони крава на чуждия двор.
Първо се ядосах, но после се сепнах това на игра хич не прилича. Бончо никога не е правил така. Гледа ме с едни други очи, да ти стане жал.
Като че ли се мъчеше да каже нещо
Опитах се да се изкатеря още едно стъпало, ама Бончо веднага рязко дръпна крачола и аз рефлексно се хванах като удавник за стълбата.
Въздъхнах, подухах си бретона и почнах да слизам науморно.
Стига, айде, че ще те затворя в кучешкия двор! измрънках аз.
Бончо наведе глава виновен до уши, но аз го намъкнах в кучкарника и му затворих вратичката. Реших, че най-после ще мога спокойно да си довърша работата.
Да, ама тъкмо в този миг нещо стана, дето чак ме стресна и мигом ми просветна защо кучето се беше побъркало така
Пак отивам до стълбата, слагам крак на долното стъпало и точно тогава се чу едно: ПРАААСК!
Такъв звук все едно са строшили хокейна пръчка над главата ти. Вдигам очи виждам как един огромен, сух клон се откъртва от ябълката.
И цоп! пада точно на мястото, дето преди малко беше главата ми. Клонът трясна на земята, разпиля се на парчета и мина на косъм от моите изобщо едва се задържах да не припадна.
Стоя до стълбата, гледам зеещата дупка и счупения клон, сърцето ми препуска, сигурно кънтеше чак в ушите на доматите.
И тогава ми светна. Кучето не ми пречеше. То ми спасяваше живота.
Бончо усетил опасността преди мен. Дали чул как нещо пука в дървото, дали надушил нещо не знам, ама излезе по-разумен от мен в този момент. Обръщам се към кучкарника.
Гледа ме гордо зад решетката, опашката му лекичко играе, все едно пита: Е, разбра ли най-накрая?
Дойдох при него, отворих вратичката, клекнах. Бончо веднага се мушна в мен, а аз го гушнах така, че сигурно му се завиха ушите.
Живот ми спаси, ей! прошепнах му.
От този ден насетне, всеки път когато Бончо прави лудории или алармира за нещо, първо му вярвам. Че на кучешкия инстинкт му се доверява повече и от прогнозата на БНТ.
