9 март
Понякога нощите са тихи до болка. Гледам тавана и си мисля за себе си за нас. И за думите на Илия, изречени с тъга:
Ти никога не си ме обичала. Взе ме за съпруг без любов. Сега ще си тръгнеш, щом се разболях…
Няма да те оставя! казах му и го прегърнах силно. Ти си най-добрият човек. Никога не бих те изоставила
Не можеше да ми повярва. Беше унил. Това беше първият път, в който видях истинската му уязвимост.
Двадесет и пет години вече живях семейния живот толкова време бяхме заедно с Костадин. И през всички тези години мъжете все ме забелязваха. Винаги е имало такова внимание към мен; мъжете се въртяха около мен още от училището в Пловдив. А не беше като да съм някаква поразителна красавица…
Не се разведох с Костадин, въпреки неговия особен характер. Не, останах до последно с него. Отгледахме дъщеря ни Йова, оженихме я в София. Младият й съпруг я взе със себе си в Испания, все пращат снимки и ни викат при тях. Все не намерихме време, все отлагахме Костадин вече го няма.
Загина абсурдно катастрофа. После ми казаха, че е било сърдечен пристъп зад волана загубил контрол…
Може би е припаднал? попитах.
Вече никога няма да разберем, въздъхна тогава приятелката ми Десислава, която е лекарка. Множествени травми, несъвместими с живота.
Останах вцепенена. Десислава ми помогна да организирам всичко. Погребението, документите, разговора с близките тя разбираше от тези неща. Костадин го погребахме, аз останах сама в големия ни къща край Брацигово, която строихме до последно заедно.
Голяма е за една жена. Къща си е къща, в нея трябва мъжка ръка.
Йова дойде за опелото. Започна да ми говори за това да продам къщата, да си купя апартамент, че даже да замина при нея в Испания.
Ни най-малко! казах. Заради тази къща се късах цял живот, няма да я продавам за нищо на света. И не ща да заминавам за Испания. Видях я вече
Мамо!
Много простичка си ми, Йовке, засмях се през сълзи. Шегувам се.
Ако се шегуваш, значи има надежда.
Животът беше двусмислен, така както самият Костадин беше двоен понякога нежен и обичлив, а понякога променлив, троснат, способен да ми изпие нервите до капка. После се разкайваше, а аз далеч не обидчива прощавах. Какво да се прави, женският разум рядко е последователен. Двадесет и пет години! Уму не ми го побира…
Йова си тръгна; животът й беше другаде, семейното огнище чакаше. Аз останах сама. И, познавайки себе си, знаех, че това е временно.
И така стана. Поплаках си, треперих месеци наред, но като избърсах очите, се оказа, че край мен пак има ухажори. Дори майка ми някога се чудеше защо толкова ме търсят.
Какво толкова намират в теб? Мъжете като солдатски ред се нареждат! Не ми си красавица…
Ти, мамо, си добра, усмихвах се, докато червисвах устните си. Красотата е шум за нищо. Всичко е в чара и характера. Жената трябва да бъде обаятелна, с пламък в очите.
Айде, върви, че ще изпуснеш жениха, смееше се мама, а аз вдигах рамене:
Друг ще дойде!
Тридесет години вече минаха от онзи разговор, а все едно нищо не се е променило. Жените все се оплакват, че няма за кого да се омъжат след четиридесет. Аз дори на четиридесет и шестима си имах двама достойни кандидати.
Сърцето ми клонеше към Димитър умен, чаровен, с хубави маниери и лек стил на общуване. Но той си беше майстор на приказките, не на делата. С ушите почти го харесах, а знаех, че дом и живот не се градят само с приказки.
Другият беше Илия. Чистосърдечен, силен, малко грубоват. От онези българи, които могат да завъртят всичко с ръце, а на празник да вдигнат едно кило ракия като че нищо. Мразеше да празнослови. Трезвен мълчалив, напиеше ли се, се отпускаше, шегуваше… Тежка ръка, хубава душа. Станах негова.
Димитър, разбира се, се разсърди, избра да си тръгне.
Ожених се за Илия. Толкова беше щастлив, че на сватбата яко се напи, пя, танцува.
Бе, Таня обърна се към мен Десислава, още няма година, а вече си булка! А някои все не могат да си намерят човек.
Да не казваш, че не съм хубава?
Няма да кажаама все си беше търсена.
И аз не знам какво намират в мен. Отиди, питай мама.
Всички танцуваха, а аз се оставих да ме води мъжът ми. И се чудех защо изобщо се съмнявах. Какво като е простоват? Поне силата му е истинска. Мълчанието понякога е злато. С приказки не се пълни къща.
Само за няколко месеца Илия обърна двора на приказна градина. Изскуба излишните дървета, направи алеи, засади цветя. Построи беседка, въведе домът ни в ред. Права бях, че го избрах. Печелеше и пари. Радваше ме с дребни подаръци.
Оглеждах се назад на двадесет и петте си години с Костадин… и със съжаление си мислех е, защо не срещнах Илия по-рано?
Лятото готвехме на скарата, яз вечеряхме на открито, на масата, която Илия с ръцете си беше сглобил под асмата. Аз, след хубавия шиш, се чувствах като доволен котарак. Той само ме гледаше и се усмихваше.
Защо ме гледаш така, Илия?
Радвам се.
Първата му жена беше досадна, все мърмореше. Не вярваше, че може да срещне истинска жена, докато не се появих аз. Радвахме се на щастието си четири години, после Илия започна внезапно да слабее, да се изморява… Ако пиеше а си падаше по ракийката после му ставаше зле.
Илия, трябва да отидеш на доктор! настоявах. Виж се какво си!
Глупости, Тане! Ще мине.
Средновековие! А ако не мине? Или ти си като всички страх те е от лекари?
Не.
Илия не ми казваше какво го е страх. Забелязвах само нежеланието му да сподели. Боя се, че ако се окаже болен, ще го оставя. Знаеше, че не се омъжих от най-голяма любов, просто така. Но той ме обичаше истински, от пръв поглед – видял ме веднъж разсеяна в магазина, как ровя за портмонето… и ме харесал завинаги.
Майка му, като ме видя, ми каза на свой ред:
Живей си, синко, но не разбирам какво намираш в нея. Не е красавица. Не е млада. За теб друга, по-хубава, винаги ще се намери!
Но, на Илия никой му не трябваше. Боя се, че сега, болен, може и на мен да не трябва. Не послуша не отиде на лекар. Събота вечер, на гости бяха Десислава и Стефан. Мъжете цепеха вино и печаха кюфтета. Десислава се притесни:
Илия болен ли е?
Не знам… Моля го да иде при лекар, той не иска!
Изглежда ми по-зле. Слабее. Бледнее…
Боже, Деси, уговори го ти, ти си доктор!
Погледна ме:
Таня обичаш ли го? Помня колко се чудеше…
Замълчах, прехапах устни.
Десислава не успя по време на вечерята Илия припадна. Викнаха линейка. Аз тръгнах с него. Не се свести, държах го за ръка.
Операция веднага.
Тумор на черния дроб.
Рак?! изплаших се.
Ще чакаме резултатите…
Оказа се доброкачествен тумор, но беше голям, когато го оперираха. Казаха ни, че възстановяването ще е дълго и може да не е пълно възрастта…
Обезверен, Илия стана друг човек. В болницата го посети майка му донесе нещо за ядене.
Синко, не те познавам! Оцеля! Няма рак! Радвай се, бе, а не седи намръщен! Хапни!
Не ми е до ядене.
Трябва! А Марина идва ли при теб?
Идва… засега.
Боже, от какво се плашиш? Да не те изостави? Голяма глупост! Само по себе си човека не е инвалид, стига държи…
В този момент аз дойдох.
Какво става тук?
Оставям ви, Таня, здравей. Приятно ви говорене.
Измих си ръцете, седнах до леглото до мъжа ми.
Защо си се разкиснал? Инвалид? Ръце и крака имаш! Останалото минава!
Такава е черния дроб. Ако има 51% възстановява се. При теб 60% остана. Почакай, ще се оправиш.
И имам ли време?
Какво?
Време.
Какви са тези приказки? Не са ми казали нещо? Да крият от мен?
Не… Просто…
Изписаха го. Започна най-трудното всяка работа го уморяваше на секундата. Предстоеше юбилей, който за него беше мрачен… Нищо не може да яде, да пие не може.
Аз се държах сякаш нищо не се е случило ядох с него диетичните ястия, не се оплаквах.
Таня сподели един ден той най-после. Какво ще стане с нас сега?
Какво имаш предвид?
Толкова бавно се оправям… Ще ме оставиш, нали?
Защо трябва да те оставя? Нали ми е най-добре с теб.
Когато работех, ти беше щастлива. Сега какво положително има?
Глупости! Вземи се в ръце!
Опитвам! Но два пъти ако замахна с чук, се изморявам…
Прегърнах го отзад, сложих глава на рамото му.
Обичам те. Никога няма да те оставя. И не бързай всичко ще си дойде на място.
Обичаш ли ме? Наистина?
Наистина.
Не го оставих. Бавно, с колебания, но се възстановяваше. Юбилеят мина без алкохол на масата, а само приятели и настолни игри имаше.
Късметлия си, Илия! каза Стефан, като си тръгваше.
Явно навън ще трябва да се напием за мое здраве! пошегува се Илия.
Смяхме се. Вечерта стояхме на стъпалата, гледахме звездното небе. Тихо беше и хубаво. За първи път от месеци видях светлина в очите му.
Разбра, че възстановяване има и че няма да го напусна. Прегърна ме силно.
Какво има, Илия?
Всичко е наред! отвърна.
Най-сетне. усмихнах се и го целунах по бузата.
Бяхме щастливи
Щом ви хареса историята оставете коментар, за да ни вдъхновите да пишем още такива.






