— Ти мен не обичаше. Без любов се омъжи за мен. Сега ще ме зарежеш ли, когато се разболях… — Няма да те оставя! – каза Марина и прегърна Игор. – Ти си най-добрият мъж! Никога няма да те изоставя… Той не можа да повярва, че това е истина. Настроението и на Игор беше лошо… Марина преживя двадесет и пет години като омъжена и през цялото това време продължаваше да се харесва на мъжете. И като млада, беше най-желаното момиче в квартала. Та дори и в училище! Почти всички момчета тича̀ха именно след Марина. А тя дори не беше голяма красавица. Тя не се разведе с мъжа си, макар че той беше доста труден човек. Не, Марина изживя живота си с Вадим до самия му край. Отгледаха дъщеря, ожениха я. Младоженецът взе Дария в Италия, сега изпращат хубави снимки и канят Марина на гости. Така и не тръгнаха с Вадим… Може би Марина ще отиде. А Вадим – край. Мъжът на Марина загина в автомобилна катастрофа. Така нелепо… после на Марина ѝ казаха, че най-вероятно му е прилошало зад волана. Сърцето го е заболяло, изгубил се, не успял да овладее автомобила. — Може би е припаднал? – предположи тя. — Сега вече никой няма да разбере. – въздъхна приятелката ѝ, лекарката. – Причината: множествени травми, несъвместими с живота. Марина беше в шок. Приятелката ѝ Елена помогна с всичко. Тя и научи подробностите с нейните канали. Погребаха Вадим и остана Марина сама в голямата къща, която са строили цял живот. Домът за двама, а ако дойдат и гости, дори не изглежда толкова голям. А за сам човек… за жена – огромен и тежък товар. Къща си иска мъжка ръка… Даша дойде да се сбогува с баща си. Започна разговор за продажба на къщата, за купуване на апартамент и дори Марина да се премести при тях. — Не! – възкликна Марина. – Не съм строила тази къща, за да я продам. И в Италия при вас не искам. Видяла съм я аз тази Италия… — Мамо! — Е, много си наивна, Дарино. – усмихна се Марина през сълзи. – Шегувам се. — Щом се шегуваш, значи не всичко е толкова зле. Всичко беше сложно. Както беше и самият покойник. От една страна, Вадим беше грижовен и любящ съпруг. От друга – мъж на настроението. Като му беше лошо настроение, мъчеше Марина без жал. После се разкайваше, а Марина беше лека по характер – не обръщаше внимание на такива неща. Така живееха. Двадесет и пет години! Откачено… Даша остана малко и си тръгна – мъжът ѝ работи много, трябвало е бързо да се върне да поддържа домашното огнище. Остана Марина сама. Но, като се познаваше, Марина знаеше – това няма да трае дълго. И беше така. Поплака си половин година и после, щом избърса сълзите, веднага се събра около нея цяла групичка ухажори. Между другото, и майка ѝ се чудеше защо дъщеря ѝ е толкова желана. — Какво толкова намират у тебе? Кат паднали наред! Не си красавица, не разбирам… — Добра си ми, мамо. – усмихваше се Марина, докато си слагаше червило. – Красотата е нищо. Жената трябва да е чаровна и харизматична. С нещо различно. — Хайде, тръгвай вече, жено, – смееше се майка ѝ. – Че инак ухажорът ще се измори да чака, ще си тръгне. — Ще дойде друг, – вдигаше рамене Марина. Минаха почти тридесет години от тогавашния разговор с майка ѝ, а нищо не се промени. Жените все се жалваха, че няма свободни мъже, нямало за кого да се омъжиш след четирийсет. Марина не разбираше този проблем. Тя дори на четирийсет и шест имаше двама ухажори, и двамата – добри. Сърцето ѝ клонеше към Димитър. Много ѝ харесваше – и външно, и като човек. Приятен, интелигентен. С него беше интересно да си поговориш, да излезеш сред хора. Но Димо беше майстор само в приказките. Марина се влюби в приказките му, но с опита разбра – той не е мъж за дом. Не за нейния голям дом. Вторият ухажор – Игор, беше прост и здрав българин. От онези, дето на празник ще изпие буре, но всичко правят, всичко кипи в ръцете им. Истински мъж със златни ръце и добър характер, но с твърдост отвътре. С жена си е мек като агънце, но трябва ли, за нея планини ще премести. Само че Игор не бе любимият на Марина – идиотската женска логика. Той не ѝ говореше красиви думи. Трезвият Игор беше мълчалив. Само като пийне, ставаше весел, разказваше вицове и поддържаше разговор. Можеше да пие доста, но на другия ден пак бе бодър. Поливаше се с ледена вода и пак живееше активно. Не говореше много, но вършеше работа. Него избра Марина. Димитър се обиди и се отдръпна. Марина се омъжи за Игор, а той беше до уши щастлив. На сватбата пийна повечко – пя, танцува. — Брей на тебе, – засмя се Елена. – Година не е минала от смъртта на Вадим, вече се жениш! Жените не могат да си намерят мъж с фенер през деня, а ти само излезеш ли – и готово. — Кажи сега и ти: “Какво толкова намират в теб? Не си красавица дори!” — Ха-ха… няма да казвам. Но винаги си била подозрително желана, факт е. — Не знам, Еленке, какво намират в мен. Отиди при мама да я питаш. Марина намигна на приятелката си и излезе да танцува със съпруга си. Танцуваше и мислеше: “Ами, Игор е простичък, но пък е мъж! И работлив. Не приказва много – може и това да е хубаво.” Да беше избрала Димо – какво щеше да стане? С приказки нищо няма да сготвиш. След няколко месеца Игор обърна двора на Марина в приказна градина. Изкорени стари дървета, изравни земята, направи цветни лехи, построи беседка. В къщата всичко беше подредено и оправено. Марина направи сравнение с 25-те години от първия си брак и напълно съжали, че не е срещнала Игор по-рано. Златен мъж! Лятно време вечеряха под открито небе на масата в беседката, а Марина, наядена с шишчета, мъркаше като доволна котка. Игор се усмихваше на щастието ѝ. — Какво има, Игор? — Радвам се. Първата му съпруга била досадница. Не е вярвал, че ще срещне такава жена като Марина. Радваха се на семейното си щастие четири години, после Игор започна да се чувства зле. Бързо се изморяваше, слабне, а ако пийне, съвсем зле ставаше. — Игоре, трябва да идеш на лекар! – настоя Марина. – Явно нещо ти има! — Глупости, Марино! Ще мине. — Какви са тези предразсъдъци? Ако не мине? Няма ли, като всеки мъж, да се страхуваш от лекари? — Не. Игор не й каза какво го притеснява. Боял се само от едно: че ако е сериозно болен, Марина ще го изостави. С нея ли ще остане, ако е болен? Той знаеше, че Марина се е омъжила за него по практичност, а не от голяма любов. Но той я обичаше – напук на всичко. Видя я случайно в магазина, разсеяна, невинна, и се влюби веднага. Искаше да я закриля цял живот. Дори майка му каза, като видя избраницата: — Твоя си работа, синко. Не разбирам какво намираш у нея. Не е красавица, не е млада, а ти си хубавец – всяка млада би те взела! Но Игор не искаше никоя друга освен Марина. И сега, когато се разболя, ще му е нужна ли още на Марина? Тя не можа да го склони да отиде на лекар. Беше съботна вечер. Бяха на гости у Елена и Борис. Игор и Борис пиеха бира и правеха шишчета. В кухнята Елена каза: — Да не би Игор да е болен? — Не зная! – изплака Марина. – Моля го да иде на лекар, но не иска! Ти си лекар, какво мислиш? Не е ли болен? — Ами… изглежда по-зле. Отслабна. Кожата му е жълтеникава. — Господи! Моля те, накарай го да иде на лекар! Може теб да чуе! Ти си лекар! Елена погледна приятелката си. — Маринче… обичаш ли го? Помня как се колебаеше… Марина прехапа устна и мълчеше. Но Елена не успя да го убеди – Игор припадна на масата. Доведоха линейка. Марина отиде в болницата с него. Той не дойде на себе си. Тя му държеше ръката и се молеше. Оперираха го веднага. — Тумор на черния дроб. — Рак?! – стресна се Марина. — Чакаме резултати от изследванията. Туморът се оказа доброкачествен, но вече беше голям. Забраниха почти всичко на Игор и предупредиха, че възстановяването ще е дълго и несигурно – възрастта си казва думата. Игор се натъжи. В болницата го посети майка му. Марина беше на работа, майка му донесе подходяща храна. — Синко, не те познавам! Оцеля, а лежиш кисел! Яж тези кюфтета! — Не искам. — Трябва! Марина идва ли? — Идва… засега. – каза Игор. — Какво? Бойш ли се, че ще те зареже? Ще бъде луда! — Аз вече съм до тук… Нищо не мога да правя… Петдесет ми става скоро, а съм инвалид. Кой ще иска инвалид? — Какво става тук? – учуди се Марина, влизайки. – Крещите по цялото отделение! Здравейте, Татяно Василевна! — Аз ще тръгвам. Привет, Марино. Чао. — Какво има? Майка му махна с ръка и излезе. Марина изми ръце и отиде при леглото. — Защо си сърдит, инвалид ли? Ръцете и краката са ти на място! Всичко ще се оправи! Знаеш ли, какво прочетох за черния дроб? — Какво? — Черният дроб се възстановява сам. Ако има и 51% останал – ще се оправи! А у теб има 60%! Дай време на дроба си – всичко ще дозрее! — Имам ли време? — Какво? — Време. — Какво става? Да не са ми скрили нещо? Помолил си лекарите? — Не е това… Игор беше изписан. И започна най-трудното време. Щом поработи малко – веднага се изморява. Това го мачкаше най-много. Предстоеше юбилей, а той се отчайваше – нищо не може да яде и пие. Това ли е радостта? Марина сякаш не забелязваше, че Игор се уморява, и безгрижно ядеше със него диетична храна. — Маринче… – осмели се той. – Кажи, какво ще стане сега с нас? — Какво имаш предвид? — Бавно оздравявам. Ще ме оставиш, нали? По-добре сега ми кажи. — Защо да те оставя? С теб ми е много добре. — Да, но когато работех. А сега? Сега и на мен ми е кофти с мен самия. — Не мисли такива неща. Дръж се! — Опитвам! Но само два удара с чука – и съм капнал. Марина го прегърна отзад, присви се до него. — Обичам те. Никога няма да те оставя. Възстановявай се бавно – всичко ще се нареди. — Обичаш ли ме? Истина ли е? — Най-истинската. Марина не изостави Игор. Той, макар и бавно, се възстановяваше. За юбилея му Марина организира празник без алкохол, за да не е тъжен, че не може да пие. Дойдоха няколко приятели, поседяха на беседката, играха настолни игри. — Щастливец си с жена като Марина. – казаха приятелите. — Сигурно ще идете сега да пиете за мое здраве? – пошегува се Игор. Посмяха се. Разотидоха се. Вечерта той и Марина седяха на верандата и гледаха звездите. Щастливи. Игор за първи път от месеци се почувства добре. Повярва, че ще се оправи. И че жена му няма да го остави. Прегърна Марина по-силно. — Какво има, Игор? — Всичко е наред! – каза той. — Най-сетне. – засмя се Марина и го целуна по бузата. Бяха щастливи… 💬 Приятели, ако ви е интересно да четете още нашите истории – оставете коментар и не забравяйте за харесванията си. Това ни мотивира да пишем още!

Ти не си ме обичала никога. Без любов се омъжи за мен. Сега ще ме изоставиш, като се разболях…

Няма да те изоставя! каза Златина и прегърна Ивайло. Ти си най-добрият мъж, аз никога няма да те оставя…

Ивайло не можеше да повярва, че е истина. Настроението му е мрачно…

Златина живее като омъжена жена вече двадесет и пет години, а през всички тези години не спира да се харесва на мъжете. Още като млада беше желана. Дори в училище почти всички момчета тичаха след нея. При това Златина никога не е била смятана за красавица.

Не се разведе с първия си мъж, макар че беше сложен човек.

Живя със Стефан до последно. Отгледаха дъщеря си, ожениха я. Дъщеря им Милена замина с младия си съпруг за Испания и сега пращат хубави снимки и канят Златина на гости. Тя и Стефан така и не стигнаха до там… Може Златина още някой ден да отиде, а Стефан вече не е между живите.

Стефан загина в автомобилна катастрофа. Колко нелепо… Но по-късно казаха на Златина, че най-вероятно му е прилошало зад волана. Сърцето му предало, объркал се и не успял да овладее колата.

Може би е изгубил съзнание? предположи тя.

Вече няма как да знаем… въздъхна приятелката ѝ Виолета, която е лекарка. Причина: тежки наранявания, несъвместими с живота.

Златина беше в шок. Виолета ѝ помогна с всичко покрай погребението.

Тя разбра подробностите чрез свои хора. Погребаха Стефан и Златина остана сама в голямата къща, която двамата строиха цял живот.

Не, за двама не е чак толкова голяма, а и когато гости идваха, сякаш дори не беше достатъчна. Но за една жена голяма, и тежка.

Домакинството иска мъжка ръка…

Милена дойде за поклонението. Заговори майка си за продажба на къщата, за закупуване на апартамент, а после и да се премести при тях в Испания.

Не! отсече Златина. Не съм строила тази къща, за да я продавам. И в Испания не искам да живея. Виждала съм я…

Мамо!

Много си наивна, Миленко! усмихна се Златина през сълзи. Шегувам се.

Ако се шегуваш, значи всичко ще е наред.

Всичко беше нееднозначно. Както и покойният беше сложен човек. Стефан от една страна грижовен и обичлив съпруг. От друга човек на настроенията. Като се ядосаше, можеше изцяло да измори нервите на Златина. После се извиняваше, а тя, като по-лека натура, не задържаше злоба. Така доживяха заедно двадесет и пет години! Полудиш…

Милена остана за малко и замина мъжът ѝ работеше много, а тя бързаше да поддържа домашното огнище. Златина пак остана сама.

Но тя познаваше себе си и знаеше, че няма да е дълго…

Така и стана. Скърбя половин година и след като поплака, видя, че около нея пак има малко групичка обожатели.

Дори майка ѝ навремето се чудеше на тая популярност.

Какво намират в теб? Все едно нарочно се подреждат! Не си красавица според мен… аз ли не разбирам нещо?

Добра си, мамо! усмихваше се Златина, докато слагаше червило. Красотата не значи нищо. Звук във въздуха. Жената трябва да е обаятелна и харизматична. Да има чар.

Хайде, излизай, жена, смееше се майка ѝ. Че ще измори да те чака кандидатът.

Ще дойде друг, вдигаше рамене Златина.

Оттогава почти тридесет години минаха. Нищо не се промени. Жените пак се оплакват, че няма свободни мъже над четиридесет.

Златина не разбира тази грижа. Ето тя, на четирийсет и шест, си има двама ухажори, и двамата прекрасни!

Сърцето ѝ клонеше към Данчо. Много ѝ допада като външност, интересен за разговор, възпитан и образован. С него е приятно да си навън, няма да се изложиш.

Само че Данчо е майстор на красивото говорене. Златина на ушите си го обикна, но с опита си знаеше не е човек за съвместно битие. Не е за нейния голям дом.

Другият Ивайло, беше здрав и прям човек. Ония, дето на маса може с кофа да пие, но ръцете му златни, всяка работа изглежда лека с него. Истински мъж, със силен гръбнак и мек характер.

Със своята жена такъв ще е кротък и добър като куче, но ако трябва планини ще обърне. Харесваше ѝ по-малко, такава женска нелогичност.

Той не ѝ правеше красиви изказвания. На трезво беше доста мълчалив. Изпие ли две-три ракии, тогава ще разкаже смешна случка, ще разкаже виц, ще раздвижи компанията.

Да, Ивайло можеше да пие доста, но след това още на сутринта е пак на крак. Облива се с ледена вода и е като нов. Мълчалив, но сръчен и точен. Него избра Златина.

Данчо се засегна, че речите не проработиха, и си тръгна.

Златина се омъжи за Ивайло, а той беше безкрайно щастлив. На сватбата пийна доста, пя и танцува до припадък.

Ех, Златина, засмя се Виолета, година не мина откак Стефан си отиде, а ти вече се омъжваш. Нищо не се е променило! Жените не могат денем с фенер да намерят мъж, а на теб ти стига да се покажеш на двора.

Само не казвай: Какво намират в теб? Не си красавица!

Това няма да го кажа. Но винаги беше подозрително интересна за мъжете.

Не знам, Виолета. Хайде питай мама.

Златина намигна и тръгна да танцува с мъжа си, който дойде при нея. Танцуваше и мислеше.

Какво като Ивайло е малко простоват? Силен е. Много сръчен. Даже си го бива и във външност. А това, че повече мълчи, може би не е лошо.

Ако беше избрала Данчо, какво? От приказки чорба не се вари.

За няколко месеца Ивайло обърна двора ѝ на цветна приказка. Изкорени ненужните дървета, подравни земята, направи лехи и цветни градинки. Построи хубава беседка. И в къщата си личеше мъжката ръка.

Златина си каза, че не е сбъркала в избора. Абсолютно не.

А и Ивайло печелеше добре. Постоянно я изненадваше с подаръци.

Сравнявайки краткия си брак с Ивайло с двадесетте и пет години със Стефан, тя съвсем сериозно съжали, че не е срещнала Ивайло по-рано. Златен човек!

През топлите сезони вечерите прекарват на двора, правят скара в беседката, седят около голяма дървена маса и пейки.

Златина, нахранила се с кебапчета, се прозява като доволна котка. Ивайло се усмихва и я гледа с любов.

Какво има, Ивайло?

Нищо. Радвам се.

Първата жена на Ивайло беше досадна. Не вярваше, че ще срещне такава добра жена.

Радваха се на щастието си четири години, след което здравето на Ивайло започна да се влошава.

Започна бързо да се уморява. Без причина отслабваше. Пийне ли, ставаше му още по-зле.

Ивайло, трябва да идеш на лекар! настояваше Златина. Какво чакаш? Очевидно нещо не е наред.

Айде де, Златина! Ще мине само.

Какви са тия селски работи? Ако не мине? И ти като толкова много мъже ли те е страх от доктори?

Не…

Ивайло не искаше да споделя най-големия си страх че ако болестта е сериозна, Златина ще го напусне. Няма да живее с болен мъж.

Ивайло не е глупав. Знае, че Златина се омъжи за него (разказ за сайта Българско слово) от практичност, не от голяма любов. Но той нея обича! Въпреки всичко.

Видя я в магазина, когато беше объркана и не можеше да си намери портмонето в чантата, и тутакси се влюби. Толкова умилителна бе нейната несръчност.

Искаше веднага да отиде до нея, да я прегърне и да я пази цял живот. Макар майка му някога загадъчно да каза:

Живей си, сине. Но каквo намери в нея?! Не е красавица, възрастна е. А ти си мъж за чудо и приказ! Всяко младо момиче ще те вземе!

На Ивайло никоя друга не му трябваше, освен Златина. И сега, ако е болен, на нея ще ѝ трябва ли?

Не можа да я убеди да иде на доктор. В една съботна вечер на гости им бяха Виолета и съпругът ѝ Борис. Ивайло с Борис пиеха бира и правеха скара. Виолета в кухнята, докато режеха салата, каза на Златина:

Да не би Ивайло да е болен?

Не знам! почти с яд каза Златина. Моля го да иде на лекар никакъв! Ти си доктор, ти как мислиш? Здрав ли е?

Ами… Вижда се, че е отслабнал. И май кожата му е малко жълтеникава.

О, Боже! Виолета, моля те, склони го да иде! На теб поне може да обърне внимание. Ти си лекарка!

Виолета огледа приятелката си.

Златина… ти обичаш ли го? Спомням си колебанията ти…

Златина прехапа устни, не отговори.

А Виолета не успя да склонява дълго Ивайло припадна още на масата. Викнаха бърза помощ. Златина тръгна с него в линейката, не изпуска ръката му, моли се.

Операцията му я направиха почти веднага.

Тумор на черния дроб.

Рак?! изплаши се Златина.

Чакаме лабораторните резултати…

Излезе, че туморът е доброкачествен, но вече голям, когато Ивайло легна на операционната маса.

Лекарите му наложиха строга диета, предупредиха го, че възстановяването ще е дълго. А пълното възстановяване не е гаранция. Все пак възрастта си казва думата.

Ивайло изпадна в тежко униние. В болницата го посети майка му.

Златина беше на работа, а майка му дойде по обед. Донесе храна, каквато можеше да яде списъкът беше къс.

Не те познавам! каза Таня Иванова. Защо така лежиш? Изкара ли го, няма рак. Радвай се, а ти киснеш. Я хапни малко готвено.

Не ми се яде.

А трябва! Какво става? Златина идва ли ти на гости?

Идва… за сега. каза Ивайло.

А? Боиш се, че ще те остави? Ах, че глупаво.

С мене е свършено! Нищо не мога вече, дори да работя ме е страх. Само на петдесет ще стана, а съм инвалид. Кой ще ме иска инвалид?

Какво е тука? чу се гласът на Златина от вратата. Викате като луди. Здравейте, госпожо Иванова!

Аз да тръгвам. Здравей, Златина. Останете си.

Какво има?

Майката на Ивайло махна ръка и излезе. Златина изми ръце, приближи леглото.

Защо си се ядосал, инвалид такъв? Ръцете и краката ти са цели. Останалото ще мине. Знаеш ли какво пише за черния дроб?

Какво?

Че е единственият орган, който сам се възстановява. Ако остане поне петдесет и един процент вече си в играта. Ти имаш шейсет. Дай му време. Всичко ще се подреди!

А аз имам ли време?

Какво? не разбра тя.

Време…

Ивайло, нещо не са ми казали ли? Лекарите криха ли нещо от мен?

Не съм за това…

Изписаха Ивайло. Почна най-трудния му период. Щом се захванеше с физическа работа, бързо се уморяваше. Това най-много го съсипваше.

Предстоеше юбилей, който сега го пълнеше с тъга. Нито ще яде нещо хубаво, нито ще пие. Хайде, радост голяма!

Златина сякаш не забелязва, че Ивайло се изморява, навива и тя да хапва диетичната храна.

Златинче… осмели се той накрая. Какво ще стане с нас?

В какъв смисъл? не разбра тя.

Ами… Аз много бавно се възстановявам. Ще ме изоставиш ли? Кажи честно.

Защо да те изоставям? Много добре си ми с теб.

Та ти се радваше, когато всичко правех и работех, затова ти беше добре. А сега какво хубаво има? На мен самия ми е тежко с мен самия.

Глупости. Дръж се!

Опитвам, ама какво е това? Два пъти удрям с чука уморен като куче.

Златина го прегърна през раменете, опря буза в темето му.

Обичам те. Никога няма да те оставя. Не бързай с възстановяването. Всичко да върви по реда си.

Обичаш ли? Наистина ли?

Истина.

Златина не го изоставя. Той бавно, но се възстановява.

Юбилея му организира без твърд алкохол, за да не страда, че не може да пие.

Дойдоха няколко приятели, поседнаха в беседката, играха табла и карти.

Ивайло, късметлия си с жена като Златина казаха приятелите, докато си тръгваха.

Ще отидете сега и ще се напиете за мое здраве, нали? пошегува се той.

Смяха се. Разотидоха се. Вечерта сeдят двамата на пейката пред къщата, гледат към звездното небе. Щастливи. За първи път от месеци, Ивайло се чувства по-добре.

Повярва, че ще се възстанови. И че жена му наистина няма да го остави. Прегърна я по-силно.

Какво има, Ивайло?

Всичко е добре! каза той.

Най-сетне… прошепна Златина и го целуна по бузата.

Бяха щастливи…

Приятели, ако искате още наши истории, пишете коментари и не забравяйте да оставите по един харесвам. Това ни вдъхновява да пишем още!

Rate article
— Ти мен не обичаше. Без любов се омъжи за мен. Сега ще ме зарежеш ли, когато се разболях… — Няма да те оставя! – каза Марина и прегърна Игор. – Ти си най-добрият мъж! Никога няма да те изоставя… Той не можа да повярва, че това е истина. Настроението и на Игор беше лошо… Марина преживя двадесет и пет години като омъжена и през цялото това време продължаваше да се харесва на мъжете. И като млада, беше най-желаното момиче в квартала. Та дори и в училище! Почти всички момчета тича̀ха именно след Марина. А тя дори не беше голяма красавица. Тя не се разведе с мъжа си, макар че той беше доста труден човек. Не, Марина изживя живота си с Вадим до самия му край. Отгледаха дъщеря, ожениха я. Младоженецът взе Дария в Италия, сега изпращат хубави снимки и канят Марина на гости. Така и не тръгнаха с Вадим… Може би Марина ще отиде. А Вадим – край. Мъжът на Марина загина в автомобилна катастрофа. Така нелепо… после на Марина ѝ казаха, че най-вероятно му е прилошало зад волана. Сърцето го е заболяло, изгубил се, не успял да овладее автомобила. — Може би е припаднал? – предположи тя. — Сега вече никой няма да разбере. – въздъхна приятелката ѝ, лекарката. – Причината: множествени травми, несъвместими с живота. Марина беше в шок. Приятелката ѝ Елена помогна с всичко. Тя и научи подробностите с нейните канали. Погребаха Вадим и остана Марина сама в голямата къща, която са строили цял живот. Домът за двама, а ако дойдат и гости, дори не изглежда толкова голям. А за сам човек… за жена – огромен и тежък товар. Къща си иска мъжка ръка… Даша дойде да се сбогува с баща си. Започна разговор за продажба на къщата, за купуване на апартамент и дори Марина да се премести при тях. — Не! – възкликна Марина. – Не съм строила тази къща, за да я продам. И в Италия при вас не искам. Видяла съм я аз тази Италия… — Мамо! — Е, много си наивна, Дарино. – усмихна се Марина през сълзи. – Шегувам се. — Щом се шегуваш, значи не всичко е толкова зле. Всичко беше сложно. Както беше и самият покойник. От една страна, Вадим беше грижовен и любящ съпруг. От друга – мъж на настроението. Като му беше лошо настроение, мъчеше Марина без жал. После се разкайваше, а Марина беше лека по характер – не обръщаше внимание на такива неща. Така живееха. Двадесет и пет години! Откачено… Даша остана малко и си тръгна – мъжът ѝ работи много, трябвало е бързо да се върне да поддържа домашното огнище. Остана Марина сама. Но, като се познаваше, Марина знаеше – това няма да трае дълго. И беше така. Поплака си половин година и после, щом избърса сълзите, веднага се събра около нея цяла групичка ухажори. Между другото, и майка ѝ се чудеше защо дъщеря ѝ е толкова желана. — Какво толкова намират у тебе? Кат паднали наред! Не си красавица, не разбирам… — Добра си ми, мамо. – усмихваше се Марина, докато си слагаше червило. – Красотата е нищо. Жената трябва да е чаровна и харизматична. С нещо различно. — Хайде, тръгвай вече, жено, – смееше се майка ѝ. – Че инак ухажорът ще се измори да чака, ще си тръгне. — Ще дойде друг, – вдигаше рамене Марина. Минаха почти тридесет години от тогавашния разговор с майка ѝ, а нищо не се промени. Жените все се жалваха, че няма свободни мъже, нямало за кого да се омъжиш след четирийсет. Марина не разбираше този проблем. Тя дори на четирийсет и шест имаше двама ухажори, и двамата – добри. Сърцето ѝ клонеше към Димитър. Много ѝ харесваше – и външно, и като човек. Приятен, интелигентен. С него беше интересно да си поговориш, да излезеш сред хора. Но Димо беше майстор само в приказките. Марина се влюби в приказките му, но с опита разбра – той не е мъж за дом. Не за нейния голям дом. Вторият ухажор – Игор, беше прост и здрав българин. От онези, дето на празник ще изпие буре, но всичко правят, всичко кипи в ръцете им. Истински мъж със златни ръце и добър характер, но с твърдост отвътре. С жена си е мек като агънце, но трябва ли, за нея планини ще премести. Само че Игор не бе любимият на Марина – идиотската женска логика. Той не ѝ говореше красиви думи. Трезвият Игор беше мълчалив. Само като пийне, ставаше весел, разказваше вицове и поддържаше разговор. Можеше да пие доста, но на другия ден пак бе бодър. Поливаше се с ледена вода и пак живееше активно. Не говореше много, но вършеше работа. Него избра Марина. Димитър се обиди и се отдръпна. Марина се омъжи за Игор, а той беше до уши щастлив. На сватбата пийна повечко – пя, танцува. — Брей на тебе, – засмя се Елена. – Година не е минала от смъртта на Вадим, вече се жениш! Жените не могат да си намерят мъж с фенер през деня, а ти само излезеш ли – и готово. — Кажи сега и ти: “Какво толкова намират в теб? Не си красавица дори!” — Ха-ха… няма да казвам. Но винаги си била подозрително желана, факт е. — Не знам, Еленке, какво намират в мен. Отиди при мама да я питаш. Марина намигна на приятелката си и излезе да танцува със съпруга си. Танцуваше и мислеше: “Ами, Игор е простичък, но пък е мъж! И работлив. Не приказва много – може и това да е хубаво.” Да беше избрала Димо – какво щеше да стане? С приказки нищо няма да сготвиш. След няколко месеца Игор обърна двора на Марина в приказна градина. Изкорени стари дървета, изравни земята, направи цветни лехи, построи беседка. В къщата всичко беше подредено и оправено. Марина направи сравнение с 25-те години от първия си брак и напълно съжали, че не е срещнала Игор по-рано. Златен мъж! Лятно време вечеряха под открито небе на масата в беседката, а Марина, наядена с шишчета, мъркаше като доволна котка. Игор се усмихваше на щастието ѝ. — Какво има, Игор? — Радвам се. Първата му съпруга била досадница. Не е вярвал, че ще срещне такава жена като Марина. Радваха се на семейното си щастие четири години, после Игор започна да се чувства зле. Бързо се изморяваше, слабне, а ако пийне, съвсем зле ставаше. — Игоре, трябва да идеш на лекар! – настоя Марина. – Явно нещо ти има! — Глупости, Марино! Ще мине. — Какви са тези предразсъдъци? Ако не мине? Няма ли, като всеки мъж, да се страхуваш от лекари? — Не. Игор не й каза какво го притеснява. Боял се само от едно: че ако е сериозно болен, Марина ще го изостави. С нея ли ще остане, ако е болен? Той знаеше, че Марина се е омъжила за него по практичност, а не от голяма любов. Но той я обичаше – напук на всичко. Видя я случайно в магазина, разсеяна, невинна, и се влюби веднага. Искаше да я закриля цял живот. Дори майка му каза, като видя избраницата: — Твоя си работа, синко. Не разбирам какво намираш у нея. Не е красавица, не е млада, а ти си хубавец – всяка млада би те взела! Но Игор не искаше никоя друга освен Марина. И сега, когато се разболя, ще му е нужна ли още на Марина? Тя не можа да го склони да отиде на лекар. Беше съботна вечер. Бяха на гости у Елена и Борис. Игор и Борис пиеха бира и правеха шишчета. В кухнята Елена каза: — Да не би Игор да е болен? — Не зная! – изплака Марина. – Моля го да иде на лекар, но не иска! Ти си лекар, какво мислиш? Не е ли болен? — Ами… изглежда по-зле. Отслабна. Кожата му е жълтеникава. — Господи! Моля те, накарай го да иде на лекар! Може теб да чуе! Ти си лекар! Елена погледна приятелката си. — Маринче… обичаш ли го? Помня как се колебаеше… Марина прехапа устна и мълчеше. Но Елена не успя да го убеди – Игор припадна на масата. Доведоха линейка. Марина отиде в болницата с него. Той не дойде на себе си. Тя му държеше ръката и се молеше. Оперираха го веднага. — Тумор на черния дроб. — Рак?! – стресна се Марина. — Чакаме резултати от изследванията. Туморът се оказа доброкачествен, но вече беше голям. Забраниха почти всичко на Игор и предупредиха, че възстановяването ще е дълго и несигурно – възрастта си казва думата. Игор се натъжи. В болницата го посети майка му. Марина беше на работа, майка му донесе подходяща храна. — Синко, не те познавам! Оцеля, а лежиш кисел! Яж тези кюфтета! — Не искам. — Трябва! Марина идва ли? — Идва… засега. – каза Игор. — Какво? Бойш ли се, че ще те зареже? Ще бъде луда! — Аз вече съм до тук… Нищо не мога да правя… Петдесет ми става скоро, а съм инвалид. Кой ще иска инвалид? — Какво става тук? – учуди се Марина, влизайки. – Крещите по цялото отделение! Здравейте, Татяно Василевна! — Аз ще тръгвам. Привет, Марино. Чао. — Какво има? Майка му махна с ръка и излезе. Марина изми ръце и отиде при леглото. — Защо си сърдит, инвалид ли? Ръцете и краката са ти на място! Всичко ще се оправи! Знаеш ли, какво прочетох за черния дроб? — Какво? — Черният дроб се възстановява сам. Ако има и 51% останал – ще се оправи! А у теб има 60%! Дай време на дроба си – всичко ще дозрее! — Имам ли време? — Какво? — Време. — Какво става? Да не са ми скрили нещо? Помолил си лекарите? — Не е това… Игор беше изписан. И започна най-трудното време. Щом поработи малко – веднага се изморява. Това го мачкаше най-много. Предстоеше юбилей, а той се отчайваше – нищо не може да яде и пие. Това ли е радостта? Марина сякаш не забелязваше, че Игор се уморява, и безгрижно ядеше със него диетична храна. — Маринче… – осмели се той. – Кажи, какво ще стане сега с нас? — Какво имаш предвид? — Бавно оздравявам. Ще ме оставиш, нали? По-добре сега ми кажи. — Защо да те оставя? С теб ми е много добре. — Да, но когато работех. А сега? Сега и на мен ми е кофти с мен самия. — Не мисли такива неща. Дръж се! — Опитвам! Но само два удара с чука – и съм капнал. Марина го прегърна отзад, присви се до него. — Обичам те. Никога няма да те оставя. Възстановявай се бавно – всичко ще се нареди. — Обичаш ли ме? Истина ли е? — Най-истинската. Марина не изостави Игор. Той, макар и бавно, се възстановяваше. За юбилея му Марина организира празник без алкохол, за да не е тъжен, че не може да пие. Дойдоха няколко приятели, поседяха на беседката, играха настолни игри. — Щастливец си с жена като Марина. – казаха приятелите. — Сигурно ще идете сега да пиете за мое здраве? – пошегува се Игор. Посмяха се. Разотидоха се. Вечерта той и Марина седяха на верандата и гледаха звездите. Щастливи. Игор за първи път от месеци се почувства добре. Повярва, че ще се оправи. И че жена му няма да го остави. Прегърна Марина по-силно. — Какво има, Игор? — Всичко е наред! – каза той. — Най-сетне. – засмя се Марина и го целуна по бузата. Бяха щастливи… 💬 Приятели, ако ви е интересно да четете още нашите истории – оставете коментар и не забравяйте за харесванията си. Това ни мотивира да пишем още!