Извиках през прозореца: — Мамо, защо толкова рано ставаш? Ще настинеш! — Тя се обърна, помаха с лопатата: — За вас, мързеливци, се трудя! — А на следващия ден майка ми си отиде… Още не мога спокойно да мина покрай нашия двор… Всеки път, когато видя тази пътечка, сърцето ми се свива все едно някой го стиска. Това аз снимах онази снимка на втори януари… Просто минавах, видях стъпките в снега — и спрях. Снимах ги, без да знам защо. А сега това е единственото, което ми остана от онези дни… Нова година празнувахме, както винаги, цялото семейство заедно. Мама още от сутринта на тридесет и първи беше станала. Събудих се от мириса на пържени кюфтета и гласа ѝ в кухнята: — Дъще, ставай! Помогни ми да завърша салатите! Че татко ви пак ще изяде всичко, докато не гледаме! Слязох по пижама, косата разчорлена. Тя стоеше до печката с любимата си престилка с праскови, която ѝ подарих още като бях ученичка. Усмихваше се, бузите ѝ горяха от фурната. — Мамо, поне кафе да изпия, — промърморих. — Кафе после! Първо руската салата! — засмя се тя и ми подаде купа с печени зеленчуци. — Режи ситно, както аз обичам. Не като миналия път — на кубчета като юмрук. Режехме и си говорехме за всичко. Тя разказваше как са посрещали Нова година в нейното детство — без “заморски” салати, само с шопска, селедка под шуба и мандарини, които дядо носел тайно от работа. После татко дойде с елхата. Голяма, почти до тавана. — Ето, жени, вземайте красавицата! — бомбастично обяви той от прага. — Тате, цяла гора ли отсече? — ахнах. Мама излезе, изгледа я: — Хубава е, ама къде ще я съберем? Миналата беше по-малка. Но пак помагаше с украсяването. Аз и сестра ми Лили слагахме гирлянди, а мама извади старите играчки, тези от моето детство. Взе малък стъклен ангел: — Този ти го купих първия ти Нова година. Помниш ли? — Помня, мамо, — излъгах. Всъщност не помнех, но кимнах, за да я зарадвам… Брат ми пристигна късно следобяд, както винаги — шумен, натоварен с торби и подаръци. — Мамо, този път купих хубаво шампанско! Не като миналата година киселото! — Стига да не се напиете пак всичките… — засмя се мама и го прегърна. В полунощ всички излязохме навън. Татко и брат ми пускаха фойерверки, Лили пищеше от радост, а мама ме държеше през рамо: — Виж, дъще, каква красота… Животът ни е хубав, а? Прегърнах я: — Най-хубавият, мамо. Пихме шампанско от бутилката, смяхме се, когато една ракета литна към бараката на съседите. Мама, малко подпийнала, танцуваше във вълнените си цървули на „В гората е родена елхичка“, а татко я вдигна на ръце. Всички се смяхме до сълзи. Първи януари мързелувахме цял ден. Мама пак приготвяше — този път пелмени и пача. — Мамо, стига! Станахме топки! — оплаквах се. — Спокойно, ще изядете всичко! Нова година цяла седмица се празнува! — махна тя с ръка. На втори януари тя стана пак рано. Чух как хлопна вратата, погледнах през прозореца — беше навън, с лопатата, чистеше пътечката. В стария си ватен пуховик, с вързана кърпа на главата. Равна е, чиста пътечка — от портата чак до прага. Изстъргваше снега, както винаги. Извиках през прозореца: — Мамо, ще настинеш! Тя се обърна, помаха с лопатата: — За да можете вие, мързелите, да ходите нормално! Я кипни чайника! Усмихнах се и тръгнах към кухнята. Тя се върна след половин час, бузите ѝ червени, очите — светят. — Готово, сега е подредено! — каза и седна за кафе. — Добре ли е стана? — Много добре, мамо. Благодаря. Това беше последния път, когато чух гласа ѝ толкова бодър… На трети януари сутринта се събуди и тихо рече: — Момичета, нещо ми боде в гърдите. Не силно, ама неприятно. Веднага се разтревожих: — Мамо, ще викаме линейка! — Айде, стига, просто се преуморих — толкова готвене, тичане. Ще полегна — ще мине. Легна на дивана, стояхме с Лили до нея. Татко излезе за лекарства. Още ни успокояваше: — Не ме гледайте трагично, ще надживея всички ви! После изведнъж пребледня. Хвана се за гърдите: — Лошо ми е… много лошо… Викахме бърза помощ. Държах ръката ѝ, шепнех: — Мамо, дръж се, ще дойдат, ще стане добре! Тя погледна към мен и едва чуто каза: — Дъще… много ви обичам… Не ми се тръгва… Лекарите дойдоха бързо, но… вече не можеха да помогнат. Обширен инфаркт. Всичко стана за минути. Седях на пода в коридора и плаках. Не можех да повярвам. Още вчера танцуваше под фойерверките, а днес… Излязох навън — снегът почти не се сипеше. Видях нейните следи. Същите — малки, точни, равни. От портата до прага. Стоях и ги гледах дълго. И питах Бога: „Как може до вчера човек да върви, да оставя следи, а днес него вече го няма? Следите стоят, човекът — не!“ Мислех си — тя втори януари излезе за последно, за да остави чиста пътечка. Да можем да минем по нея без нея… Не ги засипах. Помолих и другите да не ги пипат. Нека останат, докато снегът сам не ги затрупа завинаги… Това беше последното, което майка направи за нас. Грижата ѝ се усещаше дори след като вече я нямаше. След седмица натрупа дебел сняг. Пазя снимката с нейните последни следи. И всяка година на трети януари пак я гледам и излизам до празната вече пътека. Боли, защото знам — някъде под този сняг са последните ѝ стъпки. Тези, по които и до днес вървя след нея…

Изкрещях през прозореца:
Мамо, какво правиш толкова рано? Ще измръзнеш!
Тя се обърна, махна ми с лопатата за поздрав:
За вас, мързелани, се старая!
А на следващия ден мама си отиде…

Не мога да мина покрай нашия двор, без сърцето ми да се свие до болка…
Всеки път, когато съзирам тази пътека, имам усещането, че някой стиска здраво сърцето ми с ръка. Там снимах снимката на втори януари…
Вървях, забелязах следите в снега и спрях.
Снимах ги не знаех защо тогава. Сега тази снимка е всичко, което ми остана от онези дни…

Новата година отпразнувахме както винаги цялото семейство заедно.
Мама от рано на 31-ви вече беше на крак. Събудих се от аромата на домашни кюфтета и гласът ѝ от кухнята:
Дете, ставай! Трябва да довършим салатите. Че татко ти пак ще изяде всичко на скришно!
Слязох, със сплъстена коса и още в пижама. Тя стоеше до печката с любимата си престилка с праскови подарих ѝ я още когато бях ученичка. Улыбваше се, бузите ѝ зачервени от топлината.

Мамо, само едно кафе, моля те промърморих сънено.
Кафе след това! Първо руска! изсмя се тя и ми подаде купата със запечени зеленчуци. Нарежи ги на дребно, както ги харесвам, не като последния път едри, като юмруци.
Режехме заедно, говорихме си за всичко на света.
Тя ми разказваше как са празнували Нова година в нейното детство без екзотични салати, само шарена с един портокал за дете, който дядо носел от работа.
После татко се появи с елха. Огромна, почти до тавана.
Ей, дами, посрещнете красавицата! извика гордо от вратата.
Татко, да не си сечил цяло Пирин? ахнах аз.
Мама излезе, огледа и само вдигна ръце:
Прекрасна е, ама къде ще я поберем? Миналата година беше по-малка.
Но пак ни помагаше да я украсим. С малката ми сестра Благовеста слагахме гирлянди, а мама извади старите играчки от кутия, които пазеше от моето детство. Спомням си как нежно взе един стъклен ангел и каза тихо:
Този ти го купих за първата ти Нова година. Помниш ли?
Помня, мамо излъгах.
Всъщност не помнех, но кимнах. Лицето ѝ просия, когато си помисли, че помня този малък ангел.

Брат ми дойде по-късно шумен, усмихнат, с торби, подаръци, бутилки.
Мамо, тази година взех хубаво шампанско! Не като миналия път кисела работа.
Само да не се напиете всички, мойто момче! изсмя се мама и го прегърна силно.

В полунощ всички излязохме в двора. Татко с брат ми пускаха фойерверки, Благовеста пищеше от възторг, а мама ме прегръщаше през раменете.
Гледай, дъще, колко е красиво шепнеше тя. Животът ни е хубав
Прегърнах я още по-силно:
Най-хубавият, мамо.
Пиехме шампанско от бутилката, смеехме се, когато една ракета замалко не отнесе сайванта на съседа.
Мама, вече малко замаяна, танцуваше във вълнените си чорапи на Зимна приказка, а татко я вдигна във въздуха. Смяхме се, докато сълзи ни напълниха очите.

На първи януари цял ден мързелувахме. Мама пак готвеше този път кюфтета и пача.
Мамо, стига вече! Станахме топки! измрънках.
Спокойно, ще изядете! Нова година седмица се празнува махваше с ръка тя.

На 2 януари като винаги стана рано.
Чух входната врата, надникнах през прозореца тя вече беше навън с лопатата. Чистеше пътеката пред къщата. Стара пухенка, забрадка на главата.
Чистеше внимателно от портата до самия праг, тясна и равна пътека. Снежните преспи внимателно избутваше към стената както винаги е правила.

Мамо, толкова рано Ще настинеш! извиках.
Обърна се, махна ми с лопатата за поздрав:
Ами да ходите вие, мързеливци, по преспите до март! Слагай вода за чай!
Усмихнах се и отидох в кухнята. Върна се след половин час бузите ѝ червени като ябълки, очите светят.
Ето, вече е чисто каза и седна да изпие кафето си. Справих се хубаво, нали?
Чудесно, мамо. Благодаря ти.
Това беше последният път, в който чух бодрия ѝ смях.

На третия януари се събуди и каза тихо:
Момичета, нещо ме пробожда в гърдите. Не силно, но ми е неприятно.
Веднага се притесних:
Мамо, да викнем бърза помощ?
Какво ти бърза помощ! Претоварих се, толкова готвене, работа. Ще си легна и ще премине.
Легна на дивана, аз и Благовеста седнахме до нея. Татко излезе до аптеката. Мама още се шегуваше:
Не ме гледайте толкова жално! Още ще ви надживея.
И изведнъж побеля. Хвана се за гърдите.
Ох… нещо ми е много зле… Много зле…

Виках линейка. Държах ръката ѝ, шепнех:
Мамо, дръж се, идват, всичко ще бъде наред…
Гледаше ме и каза едва доловимо:
Дете… толкова ви обичам… Не ми се прощава…
Дойдоха лекарите, но… вече нищо не можеше да се направи. Масивен инфаркт. Всичко свърши за минути.
Седях на пода в коридора и просто виех. Не ми се вярваше. Още вчера танцуваше и се смееше, а днес…
С мъка излязох навън. Снежинки едва падаха. И зърнах следите ѝ. Онези малки, стегнати, точни. От портата до входа и обратно. Същите, които само тя можеше да остави.
Стоях и ги гледах дълго. Молех се на Господ: “Как е възможно вчера човек да стъпва по земята, да оставя своите следи, а днес вече да го няма? Следите са тук, а мама не е!”
Сякаш или не, имах чувството, че излезе за последно втори януари да ни остави чиста пътека, по която да вървим без нея.
Не ги изчистих. Помолих и другите да не ги пипат. Нека останат, докато снегът не ги скрие завинаги.
Това беше последният ѝ подарък. Още тогава, когато вече я нямаше, нейната грижа ни прегръщаше.
След седмица наваля много сняг.
Пазя онази снимка с последните ѝ следи.
Всяка година, на трети януари, я гледам отново. После и празната пътека пред дома.
И толкова боли под този сняг, някъде там мама е оставила своите последни следи.
По тях все още вървя след нея…

Rate article
Извиках през прозореца: — Мамо, защо толкова рано ставаш? Ще настинеш! — Тя се обърна, помаха с лопатата: — За вас, мързеливци, се трудя! — А на следващия ден майка ми си отиде… Още не мога спокойно да мина покрай нашия двор… Всеки път, когато видя тази пътечка, сърцето ми се свива все едно някой го стиска. Това аз снимах онази снимка на втори януари… Просто минавах, видях стъпките в снега — и спрях. Снимах ги, без да знам защо. А сега това е единственото, което ми остана от онези дни… Нова година празнувахме, както винаги, цялото семейство заедно. Мама още от сутринта на тридесет и първи беше станала. Събудих се от мириса на пържени кюфтета и гласа ѝ в кухнята: — Дъще, ставай! Помогни ми да завърша салатите! Че татко ви пак ще изяде всичко, докато не гледаме! Слязох по пижама, косата разчорлена. Тя стоеше до печката с любимата си престилка с праскови, която ѝ подарих още като бях ученичка. Усмихваше се, бузите ѝ горяха от фурната. — Мамо, поне кафе да изпия, — промърморих. — Кафе после! Първо руската салата! — засмя се тя и ми подаде купа с печени зеленчуци. — Режи ситно, както аз обичам. Не като миналия път — на кубчета като юмрук. Режехме и си говорехме за всичко. Тя разказваше как са посрещали Нова година в нейното детство — без “заморски” салати, само с шопска, селедка под шуба и мандарини, които дядо носел тайно от работа. После татко дойде с елхата. Голяма, почти до тавана. — Ето, жени, вземайте красавицата! — бомбастично обяви той от прага. — Тате, цяла гора ли отсече? — ахнах. Мама излезе, изгледа я: — Хубава е, ама къде ще я съберем? Миналата беше по-малка. Но пак помагаше с украсяването. Аз и сестра ми Лили слагахме гирлянди, а мама извади старите играчки, тези от моето детство. Взе малък стъклен ангел: — Този ти го купих първия ти Нова година. Помниш ли? — Помня, мамо, — излъгах. Всъщност не помнех, но кимнах, за да я зарадвам… Брат ми пристигна късно следобяд, както винаги — шумен, натоварен с торби и подаръци. — Мамо, този път купих хубаво шампанско! Не като миналата година киселото! — Стига да не се напиете пак всичките… — засмя се мама и го прегърна. В полунощ всички излязохме навън. Татко и брат ми пускаха фойерверки, Лили пищеше от радост, а мама ме държеше през рамо: — Виж, дъще, каква красота… Животът ни е хубав, а? Прегърнах я: — Най-хубавият, мамо. Пихме шампанско от бутилката, смяхме се, когато една ракета литна към бараката на съседите. Мама, малко подпийнала, танцуваше във вълнените си цървули на „В гората е родена елхичка“, а татко я вдигна на ръце. Всички се смяхме до сълзи. Първи януари мързелувахме цял ден. Мама пак приготвяше — този път пелмени и пача. — Мамо, стига! Станахме топки! — оплаквах се. — Спокойно, ще изядете всичко! Нова година цяла седмица се празнува! — махна тя с ръка. На втори януари тя стана пак рано. Чух как хлопна вратата, погледнах през прозореца — беше навън, с лопатата, чистеше пътечката. В стария си ватен пуховик, с вързана кърпа на главата. Равна е, чиста пътечка — от портата чак до прага. Изстъргваше снега, както винаги. Извиках през прозореца: — Мамо, ще настинеш! Тя се обърна, помаха с лопатата: — За да можете вие, мързелите, да ходите нормално! Я кипни чайника! Усмихнах се и тръгнах към кухнята. Тя се върна след половин час, бузите ѝ червени, очите — светят. — Готово, сега е подредено! — каза и седна за кафе. — Добре ли е стана? — Много добре, мамо. Благодаря. Това беше последния път, когато чух гласа ѝ толкова бодър… На трети януари сутринта се събуди и тихо рече: — Момичета, нещо ми боде в гърдите. Не силно, ама неприятно. Веднага се разтревожих: — Мамо, ще викаме линейка! — Айде, стига, просто се преуморих — толкова готвене, тичане. Ще полегна — ще мине. Легна на дивана, стояхме с Лили до нея. Татко излезе за лекарства. Още ни успокояваше: — Не ме гледайте трагично, ще надживея всички ви! После изведнъж пребледня. Хвана се за гърдите: — Лошо ми е… много лошо… Викахме бърза помощ. Държах ръката ѝ, шепнех: — Мамо, дръж се, ще дойдат, ще стане добре! Тя погледна към мен и едва чуто каза: — Дъще… много ви обичам… Не ми се тръгва… Лекарите дойдоха бързо, но… вече не можеха да помогнат. Обширен инфаркт. Всичко стана за минути. Седях на пода в коридора и плаках. Не можех да повярвам. Още вчера танцуваше под фойерверките, а днес… Излязох навън — снегът почти не се сипеше. Видях нейните следи. Същите — малки, точни, равни. От портата до прага. Стоях и ги гледах дълго. И питах Бога: „Как може до вчера човек да върви, да оставя следи, а днес него вече го няма? Следите стоят, човекът — не!“ Мислех си — тя втори януари излезе за последно, за да остави чиста пътечка. Да можем да минем по нея без нея… Не ги засипах. Помолих и другите да не ги пипат. Нека останат, докато снегът сам не ги затрупа завинаги… Това беше последното, което майка направи за нас. Грижата ѝ се усещаше дори след като вече я нямаше. След седмица натрупа дебел сняг. Пазя снимката с нейните последни следи. И всяка година на трети януари пак я гледам и излизам до празната вече пътека. Боли, защото знам — някъде под този сняг са последните ѝ стъпки. Тези, по които и до днес вървя след нея…