Рецепта за щастие… Целият вход с любопитство наблюдаваше как в новия си дом на втория етаж се нанасяше новото семейство – началникът на цех в местния завод, голяма работа за нашия малък български провинциален град. – Абе що пък избраха да живеят тука във „вехтия фонд“, а не си уредиха апартамент в новия блок? – клатеше глава пред съседките баба Нина, пенсионерка от два апартамента по-надолу. – С техните връзки можеха да грабнат нещо току-що построено! – Ти по себе си не съди! – сряза я 30-годишната ѝ дъщеря Аня, още неомъжена и винаги с ярко червило. – Защо им е нов панел, като тук живеем в хубава стара кооперация от царско време – таваните са високи, стаите просторни и отделни, а и коридор има голям, и балкон като стая! Освен това на тях веднага телефон им включиха! Не като при нас – от цялата кооперация, само в три от девет апартамента имаме телефон… – Ти все гледаш поводи за клюки по телефона да пуснеш! – смъмра я майка ѝ. – Недей да им досаждаш, те са сериозни хора… – Сериозни, ама и те са млади – дъщеря им Наталия е само на девет, доста са ми набори – доуточни Аня с леко нацупване. Бързо се оказа, че новите съседи са любезни и усмихнати. Лидка работеше в училищната библиотека, а Ивайло вече десет години си бе изкарвал прехраната в завода. Всяка вечер във входа и на пейката пред блока се разказваха истории за новодомците, най-често от самата Аня – защото тя ходеше у тях… да говори по телефона. – А бе, кога намери да ги опознаеш така добре? – чудеха се другите жени от блока. – Като вися по телефона, откъде другаде! – намигаше им Аня, – те поне ме пускат, за разлика от анцузите в първия апартамент, дето ги е страх да не дрънкам с приятелките… Аня бързо се сприятели със семейството на Чичо Иво и Лидка, на гости редовно – ту с нов пакет обувки, ту по халат, даже пробва да стане част от кухнята им. Скоро обаче Ивайло започна да се затваря в стаята, когато Аня идваше „на разговори“. След време Лидка съвсем хладно я молеше да заключи вратата след себе си и повече без излишни приказки. – А какви вкусни мекици и ватрушки правите! – пробва Аня един ден да стане близка, носейки шоколадка – явно за приятелски следобеден чай. – Ох, оставете шоколада, че Наталия не може да яде сладко, алергична е – отвърна решително Лидка. – Чай няма да стане, а често и по телефона да звъните не е удобно, само за спешни случаи… Разочарована, Аня се прибра и си помисли, че Лидка просто я ревнува. – Явно жената, като ме гледа толкова млада, ѝ става гадно – разкъсваше душата си тя пред баба Нина. Последната ѝ надежда за женска дружба проблясна, когато се появи с тефтерче и молба за рецептата на ватрушките. – Я по-добре от твоята майка я вземи! – отвърна с усмивка Лидка. – Аз готвя „на око“, а и бързам, имам си работа! Аня откри рецептата в овехтелия бележник на мама. И… се зае за пръв път да пече! Слави, с когото уж бяха се разделили, пак започна да й идва на гости, майка ѝ се зарадва, че пак има дъх на печива в дома. Постепенно кухнята се напълни с радост, усмивки и… любов. Защото с ватрушките Слави се върна, а скоро и заявление за брак подадоха. Веселба, смях, готвене, нов живот. И така, докато Аня слагаше на масата поредната тава ватрушки с домашен български сирене и извара, усмивката ѝ светеше по-сладко от всички току-що сложени телефони в блока… Рецепта за щастие: една стара кооперация, топлина в кухнята, щипка любов и малко ватрушки с извара за мерак!

Рецепта за щастие…

Целият вход живо следи как в апартамента на втория етаж се нанася ново семейство. Това са хората на главния инженер в местния завод важна работа за малкия ни град в Старозагорска област.
Чудя се за какво са решили да живеят в този стар блок мърмори на съседките си баба Недка Андреева, пенсионирана учителка. С техните връзки можеха спокойно да си вземат нещо ново, та дори и в центъра на Стара Загора.
Не сравнявай всички със себе си прекъсва я дъщеря ѝ, трийсетгодишната Радостина с ярко червило, все още неомъжена. Защо да не предпочетат тукашното? Нашият блок е преди 60-те години, таваните са високи, стаите широки и отделни, а коридорът цял салон, а балконът е колкото една малка стая! Освен това на тях веднага им пуснаха телефон не като при всички. В нашия вход има само три телефона на девет апартамента
А ти все си на телефона, ще втръснеш на всички със съседските си клюки скастря я майка ѝ. И недей да досаждаш на новите, сериозни и заети хора са.
Не са чак толкова сериозни, млади са, а имат дъщеря деветгодишната Кремена усмихва се Радостина леко наранено. Почти са ми връстници, само с няколко години по-големи.
Новите съседи са любезни и приветливи. Лидия работи като библиотекарка в училище, а Иван е с десет години стаж в завода. Всичко това хората научават от Радостина, която всяка вечер излиза при майка си на пейката пред блока, където се събират съседките.
Как пък всичко знаеш? чудят се жените. Невъзможно момиче, като прокурор!
Отивам до тях да пусна някой телефон подхвърля Радостина, намеквайки на моменти, когато съседите отказват да отворят, знаейки, че ще дърдори с часове по телефона за щяло и нещяло.
Tака Радостина се сближава с новодомците и често виси на тяхната линия ту с приятелка, ту с колежка, без притеснение, че се застоява. Идва все пременена или вкъщи с домашен халат и очевидно търси близост с младото семейство.
Един ден вижда как Иван умишлено затваря вратата на стаята, щом тя влезе да звъни и това започва да става навик. Радостина винаги се усмихва признателно на Лидия и наднича в кухнята след разговора, но Лидия само кимва и я моли да затвори вратата след себе си.
Не мога, ръцете са ми в брашно сочи Лидия заключването ни е автоматично, френско е.
О, пак ли сте на печена закуска? Пак ли мекички или банички? Страхотно сте висят едно така А аз не умея признава Радостина.
Да, готвя тутманици с извара и яйца за закуска. Сутрин все няма време. Затова сега отговаря Лидия с лека усмивка и се връща към тестото.
Радостина се намръщва и си заминава недоволна, че не желаят повече компания.
Виж, Лидия, разбирам, че ти е неудобно да ѝ откажеш вечерта отбелязва Иван но нашият телефон вечно е зает от тази госпожица, а моите приятели не могат да ни открият. Не е редно така.
И аз го усещам кимва Лидия. Вече влиза по съвсем свойски, все едно е в къщи
Същата вечер Радостина, с престорено ведро настроение и грим, отново влиза да звъни. Десет минути по-късно Лидия я пита:
Радостина, скоро ли ще свършиш? Очакваме важен разговор.
Радостина кимва и оставя слушалката, но веднага вади шоколадче и настоятелно казва:
Днес съм донесла нещо сладко! Елате, да пием чай за добре дошли.
Отива в кухнята и слага шоколада на масата.
Не, благодаря. Махнете го. Кремена ако види, само ще се изкуши да яде, а не ѝ се разрешава сладко. На детето не понася, има алергия. Шоколадът у нас е табу. Наистина съжалявам. Не се обиждайте.
Табу ли? Защо? Аз само чистосърдечно исках да се отблагодаря
Не е нужно, но и по-рядко идвай да звъниш. Само ако е наложително лекар, полиция, нещо спешно. И през нощта, пак ще помогнем. Иначе простете, телефонът е за семейните ни нужди, както и за работата на Иван. Кремена има уроци, стараем се да сме тихи с мъка казва Лидия.
Радостина си прибира шоколада и нищо не казва, но се обижда. Решава, че Лидия просто ревнува Иван от нея.
Ясно ѝ е, че съм по-млада и по-симпатична и я е яд казва тя на майка си. Опитвам се да съм човечна, а тя даже чай не ми наля
Глупава и ината си, Радо отвръща баба Недка. Не се бъркай в чужди семейства. Не искат твоите разговори и толкоз, не е квартален клуб. Означиха ти прага. И ти още се цупиш и си мислиш за ревност Гледай си живота, намери си мъж и ти. Като се ожениш, сложи си телефон и канѝ съседите да говорят от твоя.
Радостина се опитва още веднъж да се сближи с Лидия идва с тетрадка, за да си запише рецептата на тутманика.
Моля ви, дайте ми рецептата. Иска ми се да се науча да приготвям такива вкусотии Ще го напиша веднага и ще опитам сама.
Попитай майка ти изненадано реагира Лидия. Родителите ни знаят какво ли не. При мен всичко е на око, нямам точни пропорции Само ръцете ми знаят Побързай, моля, защото бързам. Майка ти ще ти даде повече, сигурно.
Радостина се засрамва и се прибира. Знае много добре: майка ѝ пази омачкана стара тетрадка с всякакви рецепти салати, кюфтета, супи, и заливна риба, а половината са печива, които баба Недка готвела години наред.
Радостина бързо намира рецептата за тутманик, което доста учудва майка ѝ.
Да не искаш да месиш нещо? наостря слух Недка.
Има ли нещо странно? затваря тетрадката Радостина, подгъвайки ъгъла на подходящата страница.
Да не би пак да си се залюбила със Славчо? Мислех, че всичко приключи казва майката.
Кой знае? кисело отвръща дъщерята. Ако поискам, пак ще му стана интересна.
Давай! Де да беше се омъжила вече Какво надзърташе в тетрадката рецепта ли търсиш? Майка ти е насреща!
Не е нужно отказва Радостина. Още събирам кураж
Само след няколко дни, когато майка ѝ се връща от разходка, аромат на печиво изпълва целия апартамент.
Кого съм да видя? На кой свят се намирам? Мирише на кифли! Не мога да повярвам засмива се Недка. Май се влюби наистина не ти прилича
Тихо! Не викай на целия вход! Ела да опиташ засмива се дъщерята. Това са тутманици с извара. Традиционни.
Чаеникът вече шуми, чашите са сложени на чистата маса, а в чинията пухкави, златни тутманици.
Имаш дарба казва майката. Колко време сме пекли заедно Мислех, че не помниш, а то чудесно станало.
Не ми ласкай, кажи направо.
Имаш ли език, я опитай ти усмихва се Недка. Радостина си спомня баща си думите му бяха: Опитай! Това е най-голямата похвала.
Мисля да поканя Славчо на чай с такива тутманици скоро. Ще го впечатля ли?
И още как засмива се майката. С твой баща същото беше: заради тези тутманици живееше заедно с мен!
Оттогава Славчо започва редовно да идва на гости. С Радостина се разбират по-добре, майка ѝ свиква, че дъщеря ѝ прекарва повече време в кухнята, а Славчо ѝ помага. Смехът им оглася дома.
Когато Радостина признава, че слагат подписи в гражданското, баба Недка не крие радостта си най-после, мечта сбъдната
Младата жена променя изцяло отслабва, готвейки за сватбата. Славчо често пита:
Спря да печеш тутманици, а на сватбата ще има ли питки?
Трябваше да се приготвя обяд и вечеря за двайсетина гости помагат Радостина, майка ѝ и леля ѝ, сестрата на Недка. Усърдно два дни подреждат масата за домашното тържество.
Започват да живеят в голяма стая от тристайния апартамент. След няколко месеца във всички домове във входа монтират телефони. Радостина е доволна. Първото време звъни на всички, но не се застоява и затваря бързо.
Ох, Марче, стига толкова. Тестото ще стане и Славчо се връща от работа. Чао!
Тича в кухнята, където в купата вече бухва новото тесто. Очаква първото си дете и след месец излиза в майчинство. Но не спира да пече тутманици с извара домашна! На това ѝ е сърцето и Славчо, както и тя, бяха най-щастливи.

Rate article
Рецепта за щастие… Целият вход с любопитство наблюдаваше как в новия си дом на втория етаж се нанасяше новото семейство – началникът на цех в местния завод, голяма работа за нашия малък български провинциален град. – Абе що пък избраха да живеят тука във „вехтия фонд“, а не си уредиха апартамент в новия блок? – клатеше глава пред съседките баба Нина, пенсионерка от два апартамента по-надолу. – С техните връзки можеха да грабнат нещо току-що построено! – Ти по себе си не съди! – сряза я 30-годишната ѝ дъщеря Аня, още неомъжена и винаги с ярко червило. – Защо им е нов панел, като тук живеем в хубава стара кооперация от царско време – таваните са високи, стаите просторни и отделни, а и коридор има голям, и балкон като стая! Освен това на тях веднага телефон им включиха! Не като при нас – от цялата кооперация, само в три от девет апартамента имаме телефон… – Ти все гледаш поводи за клюки по телефона да пуснеш! – смъмра я майка ѝ. – Недей да им досаждаш, те са сериозни хора… – Сериозни, ама и те са млади – дъщеря им Наталия е само на девет, доста са ми набори – доуточни Аня с леко нацупване. Бързо се оказа, че новите съседи са любезни и усмихнати. Лидка работеше в училищната библиотека, а Ивайло вече десет години си бе изкарвал прехраната в завода. Всяка вечер във входа и на пейката пред блока се разказваха истории за новодомците, най-често от самата Аня – защото тя ходеше у тях… да говори по телефона. – А бе, кога намери да ги опознаеш така добре? – чудеха се другите жени от блока. – Като вися по телефона, откъде другаде! – намигаше им Аня, – те поне ме пускат, за разлика от анцузите в първия апартамент, дето ги е страх да не дрънкам с приятелките… Аня бързо се сприятели със семейството на Чичо Иво и Лидка, на гости редовно – ту с нов пакет обувки, ту по халат, даже пробва да стане част от кухнята им. Скоро обаче Ивайло започна да се затваря в стаята, когато Аня идваше „на разговори“. След време Лидка съвсем хладно я молеше да заключи вратата след себе си и повече без излишни приказки. – А какви вкусни мекици и ватрушки правите! – пробва Аня един ден да стане близка, носейки шоколадка – явно за приятелски следобеден чай. – Ох, оставете шоколада, че Наталия не може да яде сладко, алергична е – отвърна решително Лидка. – Чай няма да стане, а често и по телефона да звъните не е удобно, само за спешни случаи… Разочарована, Аня се прибра и си помисли, че Лидка просто я ревнува. – Явно жената, като ме гледа толкова млада, ѝ става гадно – разкъсваше душата си тя пред баба Нина. Последната ѝ надежда за женска дружба проблясна, когато се появи с тефтерче и молба за рецептата на ватрушките. – Я по-добре от твоята майка я вземи! – отвърна с усмивка Лидка. – Аз готвя „на око“, а и бързам, имам си работа! Аня откри рецептата в овехтелия бележник на мама. И… се зае за пръв път да пече! Слави, с когото уж бяха се разделили, пак започна да й идва на гости, майка ѝ се зарадва, че пак има дъх на печива в дома. Постепенно кухнята се напълни с радост, усмивки и… любов. Защото с ватрушките Слави се върна, а скоро и заявление за брак подадоха. Веселба, смях, готвене, нов живот. И така, докато Аня слагаше на масата поредната тава ватрушки с домашен български сирене и извара, усмивката ѝ светеше по-сладко от всички току-що сложени телефони в блока… Рецепта за щастие: една стара кооперация, топлина в кухнята, щипка любов и малко ватрушки с извара за мерак!