Всичко беше обичайно при отглеждането на тризнаци докато едно от децата не започна да говори необяснимо.
Отглеждахме момчетата еднакво, но един ден Милен онзи със зеления папион започна да разказва неща, които никое седемгодишно дете не би трябвало да знае.
Отначало хората се шегуваха, че няма да ги различаваме. Затова им купихме папионки: син, червен и зелен. Три еднакви лица, еднакви смях, свой собствен шеговит език и способността да довършват мислите един на друг. Сякаш отглеждахме една душа, разпокъсана на три.
Но после Милен този в зеления папион започна да се събужда в сълзи. Не от кошмари. От това, което наричаше спомени.
Спомняте ли си старата къща с жълтата врата? попита ни една сутрин.
Ние не я познавахме. Нашата къща никога не е имала жълта врата.
Защо вече не идва баба Стоянка? Тя винаги ми даваше бонбони с вкус на роза.
Не познавахме никоя баба Стоянка.
След това дойде нощта, когато прошепна: Липсва ми татковата Москвич тази със счупената предна лампа.
Никога не сме имали Москвич.
Първо се смяхме, мислейки си, че е детинска измислица. Но гласът на Милен не беше шеговит. Говореше спокойно, сякаш си спомняше нещо истинско.
Скоро започна да рисува. Страница след страница една и съща къща: жълта врата, градина с карамфили и бръшлян, увисен по стената. Братята му го намираха за готино. Милен обаче гледаше тъжно, сякаш нещо му липсваше.
Един ден, докато ровех из стари неща в килера, той ме попита за стария си футболен топка.
Ти не играеш футбол, синко, отвърнах му.
Играх, прошепна той. Преди да падна. Докосна тила си.
Заведохме го на лекар. Педиатърът ни изпрати при психолог. Д-р Илиева го изслуша и каза, че спомените на Милен не са просто измислици. Някои наричат това спомени от предишен живот, обясни тя. Спорно е, но за него е реалност.
Не исках да повярвам. Но тогава д-р Петров, изследовател, попита Милен по време на разговор:
Как се казваше преди?
Борис, отговори той. Борис Димитров или Димитров. Живеех в Русе. В къща с жълта врата.
Разказа как е паднал от дърво, докато е гледал птичи гнезда. Удар в главата. Болка. Мрак.
След няколко дни д-р Петров ни се обади. Беше намерил запис: Борис Димитров, Русе. Починал през 1979 г. на седем години. Счупен череп от падане от височина.
Снимката, която ни изпрати, почти спря сърцето ми. Момчето приличаше на Милен. Същият усмихнат поглед. Същите очи.
След това Милен изглеждаше по-спокоен, сякаш нещо се беше успокоило в него. Рисунките спряха. Странните спомени изчезнаха. Заиграва се отново с братята си, смейки се като преди.
Но после дойде писмото. Без обратен адрес. Вътре снимка на къща с жълта врата, градина с карамфили, стени, увити с бръшлян. Подписано с несигурен почерк: Мислех, че ще ви хареса. Баба Стоянка.
Никога не бяхме споменавали баба Стоянка пред никого. Освен пред Милен. И пред д-р Петров, който след това изчезна безследно.
Години по-късно, когато Милен стана на петнадесет, намерих кутия под леглото му. Вътре единствена топка, червена със сини ивици. На дъното бележка, написана с детски почерк: За Милен от Борис. Ти я намери.
Когато го попитах откъде е, той се усмихна.
Някои неща не се нуждаят от обяснения, тате.
Все още не знам дали вярвам в прераждания. Но вярвам в Милен. Вярвам в спокойствието, което носи в себе си, в мъдростта, която не би трябвало да има на неговата възраст, и в начина, по който понякога заглежда към хоризонта сякаш гледа нещо далечно, познато.
Децата идват със свои истории. Понякога тези истории не са нашите, за да ги разберем. Само за да ги прегърнем.






