Винаги ще бъда с теб, мамо. История, в която българското сърце може да повярва Баба Валя нямаше търпение да дойде вечерта. Съседката ѝ Наталия, самотна жена на около петдесет, ѝ разказа нещо такова, че главата ѝ направо се завъртя. И за да докаже думите си, я покани да мине вечерта, „ще ти покажа нещо“, рече. Всичко започна с обикновен разговор. Наталия сутринта отивала до магазина и се отби при баба Валя: – Искаш ли нещо от магазина, бабо Валя? Отивам до кварталния, искам да направя баница, а и трябва да купя още разни дреболии. – Гледам те – добра си, Наталия, грижовна жена. Помня те още като момиче. Жалко, че не ти се подреди животът – все сама си. Но гледам, не униваш, не се оплакваш. Не като някои други. – Защо да се оплаквам, бабо Валя? Имам любим мъж, ама просто още не мога да живея с него. Но защо – ще ти разкажа. На никой не бих разказала, но на теб ще споделя. Имам и още неща да разкажа. Защото те познавам, а и ако случайно разкажеш, няма проблем – кой ли ще повярва! – засмя се Наталия. – Хайде, казвай какво да взема. Като се върна, ще ти налея чай и ще ти разкажа как живея. Мисля, че ще се зарадваш за мен, и няма да ме жалиш вече. Баба Валя уж нямаше нужда от нищо, но помоли Наталия да ѝ вземе хляб и бонбони за чай. Любопитството я измъчваше – какво ли щеше да разкаже съседката? Донесе Наталия хляб и бонбони, баба Валя направи ароматен чай и се приготви да слуша. – Бабо Валя, спомняш ли си какво ми се случи преди двайсет години? Вече бях към тридесет. Имах си приятел, щяхме да сключваме брак. Помислих си, че макар да не го обичам, добър човек е. И какво е живот без семейство и деца… Подадохме документи, той се нанесе при мен. Забременях. В осмия месец се роди момиченце. Живя два дни и си отиде… Мислех, че ще полудея от мъка. Разделихме се с мъжа ми – нищо не ни свързваше. Минаха два месеца. Постепенно започнах да се съвземам. И изведнъж… Наталия погледна баба Валя изпитателно: – Не знам как да ти разкажа нататък. В спалнята бях приготвила легълце за дъщеря ми. Казват, кофти късмет е да купуваш предварително, но не вярвах тогава. Всичко купих, застлах, сложих играчки. И една нощ се събуждам… от бебешки плач. Помислих, че ми се причува от мъка. Но не – пак плаче. Отивам до легълцето, а там… лежи малко момиченце! Гушнах я и едва не се задавих от щастие. Погледна ме, затвори си очичките и заспа. И започна – всяка нощ дъщеря ми беше с мен… Купих мляко и шише, но почти нищо не ядеше. Плачеше, гушвах я, усмихваше се, затваряше очички и заспиваше. – Какво чудо!, – заслуша се баба Валя, – Възможно ли е такова нещо? – И аз мислех, че не е възможно! – Наталия поруменя от вълнение. – А после? – недоверчиво попита баба Валя, пусна си бонбон в устата и отпи чай. – И така е оттогава. Живее си моето момиче в друг свят, има си там майка и баща, но и мен не забравя. Идва всяка нощ по малко… Веднъж ми каза: – Винаги ще бъда с теб, мамо. Свързани сме с невидима нишка и тя не може да се скъса! Понякога си мисля, че всичко е сън, но дори подаръци ми носи – макар че бързо изчезват… – Вярно ли е?, – баба Валя пак отпи чай, сигурно ѝ пресъхна гърлото. – Ела у дома, ще видиш и ще ми кажеш вярно ли е. Вечерта баба Валя отиде при Наталия. Поседяха, поговориха на тъмно. Вкъщи – само Наталия и баба Валя. По едно време се появи мека светлина, въздухът потръпна, и в стаята се появи… хубава девойка: – Здравей, мамо! Толкова хубав ден имах, исках да го споделя! А това е подарък за теб, – сложи цветя на масата. – Здравейте, – каза девойката, виждайки баба Валя, – мама ми каза, че ще ме гледате. Аз съм Мариана. След малко Мариана се сбогува и сякаш се разтопи във въздуха. Баба Валя мълчеше, занемяла от изненада. Едва продума: – Наистина, Наталия, има и такива неща. Дъщеря ти е хубавица, на теб прилича. Радвам се за теб, Наталия. Щастлива жена си! Имаш всичко като хората, че и повече! Кой да повярва – ако не бях видяла с очите си! Светът е чуден, животът продължава навсякъде… Сега не ме е страх дори от смъртта. Благодаря ти, Наталия! Цветята на масата станаха все по-бледи и изчезнаха. А Наталия изпрати съседката, усмихна се щастливо на себе си. Утре ще е нов прекрасен ден. Ще се срещне с любимия Аркадий. И някой ден ще ги запознае – двамата най-скъпи за нея – Мариана и Аркадий.

Винаги ще бъда с теб, мамо. История, в която можеш да повярваш

Баба Пенка цял следобед броеше минутите до вечерта. Съседката ѝ Снежина, жена към педесетте, я беше разтърсила с нещо такова, че на Пенка ѝ се завъртя свят.

И дори я беше поканила да ѝ покаже нещо необикновено вечерта, все едно да докаже думите си.

А всичко започна уж съвсем обикновено. Снежина се отбила сутринта на връщане от пазара:

Искаш ли нещо, баба Пенко? Отивам до магазина зад ъгъла, ще правя баница, а имам още някои дреболии да купя.

Гледам те, Снежи, добра жена си ти. Помня те още като хлапе. Жалко, че животът ти така се е развил, все сама си. Но виждам, че не се оплакваш, не се натъжаваш, не си като някои други.

А за какво да се оплаквам, бабо Пенко? Имам си любим човек, но за момента не можем да сме заедно. Ще ти разкажа защо. На никого не съм споделяла, но на теб ще кажа. И има още нещо, което искам да ти разкрия.

Щото те познавам, и дори да разкажеш на някого, надали някой ще ти повярва, усмихна се Снежина. Кажи сега какво да ти взема? Ще мина после, ще пием чай и ще ти разкажа как се върти моят свят. Мисля, че ще се зарадваш за мен и вече няма да ме жалиш.

Баба Пенка уж нямаше нужда от нищо, ама все пак помоли за малко хляб и няколко мустачки бонбони за чайчето.

Любопитството ѝ вече не ѝ даваше мира какво ли толкова ще ѝ каже съседката.

Като им донесе Снежина хляба и сладките, Пенка веднага тури вода за ароматен чай и се настани удобно да слуша.

Бабо Пенко, помниш ли какво ми се случи преди двайсетина години? Бях вече близо трийсет. Имах човек до себе си, планирахме сватба. И макар да не го обичах истински, добър човек беше. Какво е човек без семейство, без дете? Настаних го в дома си, подадохме бланки, и така…

Забременях. В осмия месец се роди момиченце. Постоя два дни при мен… и си отиде.

Години ми се счупиха вътрешно. Разделихме се с мъжа ми нямаше вече какво да ни държи. Минаха два месеца и малко. Хванах се в ръце, сълзите понамаляха.

И тогава…

Снежина погледна изпитателно Пенка:

Не знам как да ти го кажа… В спалнята си имах приготвена кошарка за дъщеричката.

Казват, че е лоша поличба да подготвиш всичко предварително, но тогава не вярвах в суеверия обзаведох ѝ всичко с цялото си сърце.

И една нощ се будя от… детски плач. Реших, че халюцинирам от болка. Но пак се чува плач. Ставам, доближавам кошарката… а там лежи мъничка момиченце.

Вдигнах я едва не изпитах такова щастие, че не ми стигна въздух. Вгледа се в мен, затвори очи… и заспа.

От тогава, всяка нощ, дъщеря ми идваше при мен.

Купих шише, адаптирано мляко дори. Почти не ядеше. Ако плачеше, вдигах я, усмихваше се, затваряше очи и веднага заспиваше.

Е, такова чудо съществува ли изобщо? Пенка слушаше със затаен дъх.

И аз не вярвах! бузите на Снежина се зачервиха от вълнение.

После какво стана? Пенка бавно засмуча бонбонче и отпи глътка чай.

Всичко си продължи така. Момичето ми живее в друг свят, има си майка и татко там, но мен не забравя. Почти всяка нощ идва за малко.

В един момент ми каза:

Мамо, винаги ще съм с теб. Имаме нишка, която ни свързва и никога няма да се скъса!

Понякога се чудя, дали не сънувам всичко това. Но тя ми носи подаръчета от нейния свят макар че за кратко тук издържат, като пролетен сняг се стопяват.

Да не би наистина? Пенка пак отпи бързо чай, като че я загложди жажда.

Искам да дойдеш у мен, да видиш сама, и да ми кажеш има ли го това, което виждам.

Аз вярвам, но…

По-нощите на баба Пенка ѝ беше притъмняло любопитството. Отиде на гости при Снежина в късния час. Седяха си на тъмно, разговаряха си спокойно.

В къщата беше тишина само двете. Взе да ги унася сънят, когато меко светлина заля стаята. Въздухът замигна и пред тях се появи нежно момиче:

Здравей, мамо! Такъв хубав ден имах, искам да ти разкажа! Ето, нося ти подарък и сложи на масата красиви цветя.

О, здравейте видя баба Пенка момичето, май забравих, мама спомена, че искате да видите коя съм. Аз съм Божидара…

След минутка Божидара се сбогува и се разтвори сякаш във въздуха.

Дълго стоя Пенка втрещена, едва успя да намери думи:

Ех, какво нещо е животът, Снежи… Явно и такова се случва.

Дъщеря ти е красавица, цялата си ти.

Радвам се за теб, Снежино. Щастлива жена си излезе! По-добре от всички ни, дори май!

А, бре, да не съм го видяла с очите си, нямаше да повярвам. Голямо чудо си е това!

Благодаря ти.

Сякаш ми отвори очите. Светът е голям, животът не спира никъде няма страшно, дори и за последния ден.

Щастие ти желая, Снежа!

А цветята на масата все избледняваха и накрая напълно изчезнаха.

Но Снежина, изпратила баба Пенка, си стоя с усмивка. Утре ще е нов, вълшебен ден. Ще види Аркадий, когото обича истински. А той обича нея, Снежина го усеща.

Как? Е, това не може да се разкаже.

Някой ден ще ги събере най-важните си хора накуп: Божидара и Аркадий.

Rate article
Винаги ще бъда с теб, мамо. История, в която българското сърце може да повярва Баба Валя нямаше търпение да дойде вечерта. Съседката ѝ Наталия, самотна жена на около петдесет, ѝ разказа нещо такова, че главата ѝ направо се завъртя. И за да докаже думите си, я покани да мине вечерта, „ще ти покажа нещо“, рече. Всичко започна с обикновен разговор. Наталия сутринта отивала до магазина и се отби при баба Валя: – Искаш ли нещо от магазина, бабо Валя? Отивам до кварталния, искам да направя баница, а и трябва да купя още разни дреболии. – Гледам те – добра си, Наталия, грижовна жена. Помня те още като момиче. Жалко, че не ти се подреди животът – все сама си. Но гледам, не униваш, не се оплакваш. Не като някои други. – Защо да се оплаквам, бабо Валя? Имам любим мъж, ама просто още не мога да живея с него. Но защо – ще ти разкажа. На никой не бих разказала, но на теб ще споделя. Имам и още неща да разкажа. Защото те познавам, а и ако случайно разкажеш, няма проблем – кой ли ще повярва! – засмя се Наталия. – Хайде, казвай какво да взема. Като се върна, ще ти налея чай и ще ти разкажа как живея. Мисля, че ще се зарадваш за мен, и няма да ме жалиш вече. Баба Валя уж нямаше нужда от нищо, но помоли Наталия да ѝ вземе хляб и бонбони за чай. Любопитството я измъчваше – какво ли щеше да разкаже съседката? Донесе Наталия хляб и бонбони, баба Валя направи ароматен чай и се приготви да слуша. – Бабо Валя, спомняш ли си какво ми се случи преди двайсет години? Вече бях към тридесет. Имах си приятел, щяхме да сключваме брак. Помислих си, че макар да не го обичам, добър човек е. И какво е живот без семейство и деца… Подадохме документи, той се нанесе при мен. Забременях. В осмия месец се роди момиченце. Живя два дни и си отиде… Мислех, че ще полудея от мъка. Разделихме се с мъжа ми – нищо не ни свързваше. Минаха два месеца. Постепенно започнах да се съвземам. И изведнъж… Наталия погледна баба Валя изпитателно: – Не знам как да ти разкажа нататък. В спалнята бях приготвила легълце за дъщеря ми. Казват, кофти късмет е да купуваш предварително, но не вярвах тогава. Всичко купих, застлах, сложих играчки. И една нощ се събуждам… от бебешки плач. Помислих, че ми се причува от мъка. Но не – пак плаче. Отивам до легълцето, а там… лежи малко момиченце! Гушнах я и едва не се задавих от щастие. Погледна ме, затвори си очичките и заспа. И започна – всяка нощ дъщеря ми беше с мен… Купих мляко и шише, но почти нищо не ядеше. Плачеше, гушвах я, усмихваше се, затваряше очички и заспиваше. – Какво чудо!, – заслуша се баба Валя, – Възможно ли е такова нещо? – И аз мислех, че не е възможно! – Наталия поруменя от вълнение. – А после? – недоверчиво попита баба Валя, пусна си бонбон в устата и отпи чай. – И така е оттогава. Живее си моето момиче в друг свят, има си там майка и баща, но и мен не забравя. Идва всяка нощ по малко… Веднъж ми каза: – Винаги ще бъда с теб, мамо. Свързани сме с невидима нишка и тя не може да се скъса! Понякога си мисля, че всичко е сън, но дори подаръци ми носи – макар че бързо изчезват… – Вярно ли е?, – баба Валя пак отпи чай, сигурно ѝ пресъхна гърлото. – Ела у дома, ще видиш и ще ми кажеш вярно ли е. Вечерта баба Валя отиде при Наталия. Поседяха, поговориха на тъмно. Вкъщи – само Наталия и баба Валя. По едно време се появи мека светлина, въздухът потръпна, и в стаята се появи… хубава девойка: – Здравей, мамо! Толкова хубав ден имах, исках да го споделя! А това е подарък за теб, – сложи цветя на масата. – Здравейте, – каза девойката, виждайки баба Валя, – мама ми каза, че ще ме гледате. Аз съм Мариана. След малко Мариана се сбогува и сякаш се разтопи във въздуха. Баба Валя мълчеше, занемяла от изненада. Едва продума: – Наистина, Наталия, има и такива неща. Дъщеря ти е хубавица, на теб прилича. Радвам се за теб, Наталия. Щастлива жена си! Имаш всичко като хората, че и повече! Кой да повярва – ако не бях видяла с очите си! Светът е чуден, животът продължава навсякъде… Сега не ме е страх дори от смъртта. Благодаря ти, Наталия! Цветята на масата станаха все по-бледи и изчезнаха. А Наталия изпрати съседката, усмихна се щастливо на себе си. Утре ще е нов прекрасен ден. Ще се срещне с любимия Аркадий. И някой ден ще ги запознае – двамата най-скъпи за нея – Мариана и Аркадий.