Ивана Петрова и Марин Иванов се оженихме преди малко повече от десет години. Тогава бяхме в средата на тридесетте, Марин беше директор в голяма фирма в София, а аз работех в салон за красота в Пловдив. Двамата имаме две деца малка Десислава и малко Теодор. След майчин отпуск напълно излязох от работа, защото доходите на Марин бяха достатъчни и можехме да живеем спокойно с неговата заплата в левове.
Марин беше човек, ориентиран към кариерата, често отсъстваше у дома и прекарваше свободното си време с майка си, Елена Николова. Елена е известна в селото си като отлична актриса, способна да изиграе болка и ярост, само за да провокира вниманието на сина си.
На едно семейно събиране ми каза:
Марин е мой, а ти само съпруга му. За него семейството е само аз! Трябва да разбереш, че си майка и винаги трябва да подкрепяш мъжа си, без значение какво се случи.
Тези думи останаха в съзнанието ми. На сутринта след това поисках от Марин да ми обясни какво има предвид. Той се опита да оправдае поведението на майка си, сякаш това е просто шега, но в сърцето ми усещах, че не е така.
Всичко обаче има своя край. Миналата година Марин загуби работата си, а за да се справи със съкрушението, се потопи в алкохола. Аз се върнах в салона, за да се издържам. Надявах се, че ще се стабилизира и ще се върне към предишния си себе си, но не се случи само се влоши. Подадох молба за развод, а Марин се премести при майка си.
Усетих облекчение, защото вече не трябваше да се грижа за още един стомах. Месец по-късно майка му се обади:
Забрави ли какво ти казах? Трябва винаги да подкрепяш съпруга си! Пенсията ми не стига, затова искам да ми изпращаш по 300 лева всеки месец, за да се грижи Марин за себе си.
Това беше безочаквана наглост. Аз й отговорих, че ще потърся съдебен ред, защото задължението е на бащата да изхранва децата. Тя отвърна, че аз съм тази, която е довела сина си в това състояние.
Със сърцето ми се разтърси, затворих разговора и оттогава живея в напрежение. Любовта към бившия ми съпруг не е изчезнала, но не знам как да продължа напред.
От тази история се научих, че истинската грижа не се измерва с пари, а с уважение към собствените граници и с това да не позволяваме на чужди очаквания да ни разяждат. Това е урок, който трябва да запазим, за да живеем спокойно и достоен живот.
