Госпожа Димитрова отново обърна поглед към страничното стъкло. Колата се плъзгаше бавно сред клаксоните на града, но вътре се бе постигнала тежка тишина, като преди буря. Мартин усещаше как всяка секунда се проточва като опъната струна.
Мартин, прошепна тя след дълго мълчание, двадесет години живеех с една тайна. А днеска вече нямам защо да я крия.
Той не посме да отговори. Пръстите му се вкопчиха в волана, а очите му горяха в огледалото.
Спомняш ли си, продължи тя, когато децата бяха малки? Борис плачеше безспирно, а Елена се плашеше всеки път, когато съпругът ми повишаваше глас. Ти бе този, който ги вземаше за ръка, ги извеждаше навън, ги водеше на разходка в парка, за да не чуват виковете на баща си.
Мартин затвори за миг очи, а картината се върна ясна: две деца, скрити на задната седалка, той слагаше малки слушалки на ушите им, пееше тихо някаква проста песен, само за да заглуши шума от къщи.
А ти, Мартин ти нищо не питаше. Не се намесваше. Само ги защитаваше. Държеше душата си като стена между нас и него, когато беше ядосан.
Госпожата вдигна очи, вече влажни, към огледалото.
Колко пъти исках да ти благодаря. Но знаех, че ако разбере, щеше да е по-лошо за теб, отколкото за мен.
Колата продължаваше напред, но Мартин усещаше, че пътят се разтяга безкрайно. Думите ѝ го удряха в гърдите, една по една.
Аз останах с него, каза тя, заради децата. Заради наследството. Заради приличието. Но сърцето ми сърцето ми винаги беше при теб.
Волантът се разклати в ръцете му. Поеми дълбоко въздух. Всички мигове от последните двадесет години се развиха като кино: нейният бегъл поглед в огледалото, усмивката ѝ, когато носеше играчки на децата, ръката ѝ, която веднъж, мимоходом, докосна ръката му и се отдръпна като опарена.
Ти не знаеш, Мартин но аз те обичах. И те обичам.
Тези думи бяха казани тихо, но изпълниха цялата кола. Той усети как дъхът му спира. Двадесет години мълчание, примирение, студена почтителност всичко се разпадна в едно-единствено признание.
Той спря колата на страничното, с двигателя още работещ. Бавно обърна глава. Погледите им се срещнаха в огледалото.
Госпожо започна той, но гласът му се пресече. Аз никога не посмях
Знам, Мартин. Знам кой си. Знам колко си жертвал. И точно затова вече не искам да мълча.
Тя протегна ръка и леко докосна седалката му. Не бе романтичен жест, а изпълнен с благодарност, с освобождение.
Децата са големи вече. Нямам защо да живея в лъжа. И ако целият свят започне да ме презира, вече не ме е грижа.
Мартин усети сърцето си като барабан в гърдите. Искаше да ѝ каже колко безбройни нощи е мечтал за този момент, колко много е искал да бъде повече от шофьор. Но думите не излизаха.
Мартин проговори тя отново, животът ми едва сега започва. И ако ти си до мен, ще имам смелостта да продължа напред.
Отзад градът продължаваше да клаксони, забързани хора минаваха, коли се тъпкаха в колона. Но в тази малка кола времето беше спряло.
Той протегна ръка, колебливо, и докосна пръстите ѝ. Беше за първи път от двадесет години, когато осмеляваше да счупи бариерата.
Тя му отвърна с трептяща усмивка. Усмивка, която каза повече от всички думи.
И тогава Мартин разбра: той вече не беше просто шофьор. Не беше сянка. Беше човекът, който, без да знае, бе спасил цяло семейство, а сега беше човекът, когото тя бе избрала.
Пътят се простираше напред, дълъг и непознат. Но за първи път в живота си, Мартин вече не се страхуваше от него.
