На улиците на града, където паважът беше покрит с дебел килим от златисти и червени листа, късната есен беше настъпила. Въздухът беше чист и хладен, с лека чупливост, сякаш можеше да се счупи в ръцете ти като стъкло. Слънцето вече не грееше така щедро като през лятото, но лъчите му все още пробиваха през гъстата преспа от облаци, оставяйки меки петна светлина по земята. Листата, като малки крилати създания, се въртяха във въздуха, шумолеейки под краката на минувачите празно съпровождение на самотни мисли.
Дванадесетгодишният Иван бързаше към вкъщи след училище, увит в топъл вълнен шал, който майка му беше изплела миналата зима. Сврати ръце дълбоко в джобовете на якето и леко наведе глава, за да не го засяга вятъра. По пътя си мислеше за горещия чай, който го чакаше вкъщи, за миризмата на прясно изпечени палачинки и как майка му ще го посрещне с усмивка и въпроса: Е, сине? Как мина денят? Мечтаеше да бъде вече там, в онова уютно място, където всичко беше любов, грижа, топлина и домашен покой.
Но съдбата имаше други планове.
До малък магазинче, което винаги привличаше вниманието с ярката си табела и аромата на пресен хляб, Иван забеляза една възрастна жена. Стоеше до касиерката, броейки дребни монети в дланите си, докато продавачката чакаше търпеливо, без да показва нетърпение. Жената беше облечена в старо, износено палто, което явно я беше служило вярно през годините. Косата ѝ беше забрадена под забрадката, а ръцете ѝ трепереха дали от студ, дали от години, трудно беше да се каже.
Две стотинки ми липсват прошепна тя с тих глас, в който се усещаше не само обърканост, но и болка.
Иван неволно забави крачка. Погледът му се плъзна по кошницата ѝ: имаше само хляб, пакетче чай и мляко. Нищо излишно. Само най-необходимото. Нещо се разтърси в него, сякаш някой беше пипнал сърцето му леко.
Пристъпи по-близо.
Аз ще платя остатъка каза той, вадейки две монети от джоба си.
Жената го погледна изненадана. В очите ѝ, замъглени от годините, проблясна нещо живо надежда, благодарност или просто човешка връзка, която понякога е по-важна от парите.
Благодаря ти, мили прошепна тя. Ти си добро момче.
Тези думи застанаха между тях като първите капки дъжд преди буря. Иван вече искаше да си тръгне, но жената леко му хвана ръката. Не силно, но достатъчно, за да разбере това е важно.
Влез вътре помоли тя. Искам да ти отвръдна.
Той искаше да откаже. Майка му винаги казваше: Не ходи при непознати. Но в погледа ѝ имаше нещо нещо повече от проста благодарност. Беше покана към друг свят, свят, където времето забавя хода, а сърцето се разширява.
И той се съгласи.
**Чай от касисови листа**
Къщичката ѝ се оказа малка, но уютна. Сякаш събрала топлината на всички изживяни години. Миришеше на билки, сушени цветя и още нещо нещо много древно и добро. На прозорците стояха саксии с здравец, цъфтящ дори в този късен сезон. Сякаш те знаеха, че тук живее добра душа.
Казвам се Анка Петрова представи се жената, като го настани на дървената маса.
Постави стар чайник на масата и извади от шкафа едно платнено торбиче.
Това са касисови листа, сами ги брах през лятото каза тя, заливайки ароматните листа с вряла вода. През лятото миришат на слънце, а през зимата напомнят за топлина.
Ч
