Малката ветеринарна клиника изглеждаше още по-тесна с всеки дъх, сякаш стените усещаха теготата на момента. Ниският таван беше като да те притиска, а под него еднообразно бръмчаха флуоресцентните лампи студената им светлина обливаше всичко, превръщайки реалността в блед оттенък на болка и сбогуване. Въздухът беше плътен, наелектризиран от чувства, които нямаше думи да изразят. В тази стая, където всеки звук звучеше неуместно, цареше тишина дълбока, почти свещена, като преди последния въздишка.
На металната маса, покрита с остаряло килимче, лежеше Балкан някога силен и горд каракачанек, който помнеше безкрайните поля на Родопите, шепота на пролетна гора и шума на ручея след дълга зима. Той помнеше топлината на огъня, миризмата на дъжд върху козината и ръката, която винаги намираше врата му, сякаш шепнеше: Аз съм тук. Но сега тялото му беше изтощено, козината избеляла, на места очумена, сякаш самата природа отстъпваше пред болестта. Дъхът му беше прекъснат, хриплив, всеки вдишваше битка с невидим враг, всеки издишване като прощално прошепване.
До него, прегърбен, седеше Борислав човекът, който го отгледа още от кутре. Раменете му бяха сведени, гърбът прегърбен, сякаш тежестта на загубата вече го беше поела преди самата смърт. Ръката му трепереща, но нежна бавно милваше ушите на Балкан, сякаш се опитваше да запомни всяка черта, всеки косъм. В очите му стояха сълзи големи, горещи, не падаха, а стояха на ресниците, сякаш се страхуваха да нарушат крехкостта на момента. В погледа му цяла вселена от болка, любов, благодарност и непоносимо съжаление.
Ти беше светлината ми, Балкан прошепна той с глас, който едва се чуваше, сякаш се страхуваше да не събуди смъртта. Ти ме научи на вярност. Беше до мен, когато падах. Лижеше сълзите ми, когато не можех да плача. Извинявай че не успях да те спася. Извинявай, че стигнахме дотук
И тогава, сякаш в отговор на думите му, Балкан слаб, изтощен, но все още изпълнен с любов отвори очи. Те бяха замъглени, сякаш завеса между живота и нещо друго. Но в тях все още светеше искра. Той събра последните си сили, повдигна глава и се опря с муцуната в дланта на Борислав. Това движение просто, но изключително силно разкъса сърцето му на две. Това не беше просто докосване. Това беше вик на душата: Аз все още съм тук. Помня те. Обичам те.
Борислав притисна чело към главата му, затвори очи, и в този момент свят изчезна. Нямаше вече клиника, болест, страх. Бяха само те две сърца, които биеха в един ритъм, две същества, свързани с връзка, която нито времето, нито смъртта могат да разкъсат. Годините заедно: дълги разходки под есенен дъжд, зимни нощувки в пладне, летни вечери край огън, когато Балкан лежеше до краката му, пазейки съня му. Всичко това се пренесе пред очите му като филм, като последен подарък от паметта.
В ъгъла стояха ветеринарката и медицинската сестра безмълвни свидетели. Те
