**СТРАЖЪТ НА ЗДРАЧА**
Аз съм Георги, но в селото всички ме познават като дядо Георги. На седемдесет и две години живота ми, както при всички стари хора, е верига от навици и спомени. Живея сам в дървена къща до гората, в Родопите, където мъглата се промъква през пукнатините и вятърът свисти между боровите дървета като древен плач. Пет години миналата зима съпругата ми, Цвета, си отиде тихо в една студена нощ. Оттогава времето се проточва по-бавно, по-тежко, а нощите са по-студени.
Децата ми се разотидоха да търсят своя щастлив край. Отначало звъняха от време на време, после съобщенията станаха рядкост, докато накрая мълчанието стана постоянно. Не ги виня животът е такъв, върви напред без да се обръща, и човек свиква с отсъствията като част от пейзажа. Обаче има дни, когато самотата се усеща като дебело палто, което ме души и тежи на раменете.
Къщата ми е скромна, от онези, които скърцат с всяка крачка и пазят ехото на гласовете, които някога са я обитавали. Градината, която Цвета поддържаше с любов, сега е дива, с високи треви и полски цветове, борещи се за слънчева светлина. Обичам да седя на верандата привечер, с горещо чайче в ръце, и да гледам как гората потъмнява бавно. Понякога затварям очи и слушам пой на птици, шепот на вятъра, далечен лай на куче от някоя съседна къща.
В една такава вечер, когато въздухът миришеше на мокра земя, а небето се оцвети в оранжево, за пръв път видях лисицата. Беше слабо животно, с рошава козина и изпъкнали ребра, с муцуната изцапана от кал. Ровеше се в торбите с боклук, които бях оставил до портата, движейки се предпазливо, сякаш се страхуваше да не бъде забелязана. Стоях неподвижен, наблюдавах я отдалеч, без да издам звук. Не изпитах страх или гняв, само странно любопитство.
Не я прогоних. Вместо това, същата нощ, когато приготвих вечерята, оставих парче хляб и малко остатъчно месо на ръба на градината, близо до мястото, където я видях. Отидох да спя, мислейки дали ще се върне. И тя се върна. На следващия ден, и още следващия, и после пак. Всяка вечер, когато слънцето залязваше и студът започваше да се промъква през прозорците, лисицата се появяваше безшумно, сядаше на няколко крачки от къщата и чакаше своя дял от вечерята.
Отначало не си разменяхме думи разбира се, лисиците не говорят, а и аз нямах какво особено да кажа. Но с времето започнах да ѝ говоря. Разказвах ѝ прости неща какво е времето, какво съм сънувал, кое ме боли повече днес. Тя ме слушаше мълчаливо, с онези жълти, дълбоки очи, които не осъждат и не задават въпроси. Ядеше бавно, без да ме откъсва от поглед, след което изчезваше в мрака като сянка.
Така се роди нашият ритуал. Всяка вечер, докато оставях храната на тревата, ѝ говорех, сякаш разговарям с приятел от детството. Усещах, че присъствието ѝ ми помага. Вече не бях толкова самотен имаше някой, който очакваше жестът ми, някой, с когото споделях този малък момент на близост. Започнах да излизам повече в двора, да поддържам градината, да събирам сухите клони и падналите листа. Усещах, че по някакъв начин се нуждаем един от друг.
Една нощ зимата удари с пълна сила. Вятърът виеше яростно, а дъждът чукаше по покрива, сякаш искаше да го откъсне. Излязох навън да затворя разлюлян прозорец, но се подхлъзнах в калта и паднах. Усетих рязък болка в крака и разбрах, че няма да мога да стана. Телефонът, който винаги нося в джоба, нямаше сигнал. Виках за помощ, но само вятърът отвърна.
Студът започна да ми прониква в костите. Треперех не само от болката, но и от страха. Мислех, че това ще е последната ми нощ, че никой няма да ме намери, докато не е късно. Затворих очи и се помолих не за себе си, а за децата си, да не изпитват вина, когато чуят новината.
Тогава усетих топлина присъствие до мен. Отворих очи и я видях. Лисицата беше седнала до мен, с муцуната върху крака ми. Не стоеше в сянка, не избяга. Остана там, неподвижна, дишайки бавно, сякаш знаеше, че имам нужда от нея. Не направи нищо повече просто ме придружаваше. Топлото ѝ дишане и спокойният поглед ми даваха сила да не се предам.
Минаха часове, а може би само минути, докато с мъка се добрах до краката си. Лисицата не помръдна, докато не се убеди, че съм добре. Когато най-сетне влязох в къщата, я видях да изчезва между дърветата, безшумна като винаги. Онази нощ, докато се греех до огъня, знаех, че нещо се бе променило между нас. Тя вече не беше просто гладно животно, търсещо храна, нито аз самотарен старец, търсещ утеха. Бяхме, по някакъв начин, другар
