В снежните гори на Северна България, където вятърът шепне между боровите дървета, а нощта може да продължи с дни, живееше глутница вълци, водена от Киро и Найденка. Двамата бяха свързани не само по кръв, но и с история, която старите горски хора още помнеха.
Киро беше самотен вълк, когато я срещна. Изгубил предишната си глутница след снежна лавина и оттогава скиташе без цел, избягвайки хора, ловци и други вълци. Сърцето му беше пълно с незатворени рани.
Найденка се появи в една безлунна нощмършава, куцаща, с отрязано ухо и очи, пълни с ярост но не и със страх. Тя беше силна вълчица, изгонена от друга глутница, защото се противопостави на алфа мъжкия, за да защити малките си. Изгубила ги, но не и достойнството си.
Киро не я нападна. Не избяга. Те просто се загледаха. В този леден мълчалив момент се познахдве сърца, разбити, но с куража да продължат да бият.
От този ден ловуваха заедно. Спаха гръб до гръб. Научиха се да се доверяват, малко по малко, по своя див начин. Нямаше обичам те, нито ритуал. Само другарство, уважение и вярност, която не изискваше доказателства.
С годините създадоха своя глутница. Имаха малки. Научиха младите да не се страхуват от снега и мрака. Войте на Киро бяха дълги и дълбоки, като барабани в сърцето на гората. На Найденкакъси и пронизителни, като ледени стрели във въздуха.
Но когато завиеха заедно небето слушаше.
Учените казват, че вълците вият за територия или да съберат групата си. Но старите балкански хора знаят друга истина: някои вълци вият от любов.
Една особено сурова зима Киро не се върна от лов. Найденка го търсеше с дни. Виеше всяка нощ от най-високата скала. Но той не се завърна. Откри само следи в снега, изчезващи в пролома.
Найденка не ядеше. Не ловуваше. Само катереше се на скалата всяка вечер и изпращаше вой си. Къс. Пронизителен. Упорит.
Докато една нощ, под блясъка на полярното сияние, някой отвърна.
Дълбок вой. Далечен. Познат.
Учените казаха, че е друг мъжки. Може би искал да я предизвика или заеме мястото й.
Но Найденка не отвърна с ярост. Седна на скалата, затвори очи и завие както за първи път.
В този момент вятърът спря. Снягът престана да пада. А двоен вой, перфектен, обгърна долината като свещена песен.
Никой не я видя на разсъмване.
Овчарите намериха скалата празна. Само две следи, една до друга, водиха към върха на планината. Сякаш два вълкаединият невидимбяха вървели заедно, докато се слееха с хоризонта.
Оттогава всяка зима, когато падне първият снег, децата на Киро и Найденка вият към небето. Не от страх. Не за призив.
А защото дивата любов също оставя следи дори вятърът да ги заличи.
