Клиентът ми даваше 100 всеки неделя – когато разбрах защо, светът ми спря

Работя в заведение “Витоша” вече две години. Не е най-престижната работа, но е стабилна. Топло кафе, звън на чинии, сладък звук на звънеца над вратата – тези неща ме свързват с мястото. Обичам малкия свят в тази закусвалня, особено в тихи неделни сутрини, когато слънцето прониква през щорите точно така, а редовните клиенти идват един по един.

Имаме си постоянни клиенти. Те правят мястото да усещам като у дома. Има пенсионерите, които винаги делят баница и се държат за ръце през масата. Група тийнейджъри, които нахлуват като вихър след неделния футбол, винаги смеещи се и гладни. И майка с малко дете, които си делят месени кюфтенца, като малкото внимателно потапя хапки в доматен сос с концентрация, която разтопява сърцето ми.

Дори и младият човек, който поръчва едно и също ястие и пише на лаптопа си, сякаш създава следващия велик български роман. Всички те правят работата ми повече от просто сервиране.

Но един човек – много тих, много особен – се открояваше сред всички.

Той винаги седеше на една и съща маса. Трета от назад, до прозореца, с най-добрата гледка към паркинга. Не че имаше какво да се вижда. Но той просто седеше и гледаше. Мислеше. Винаги сам. Винаги в същата изтъркана риза, с износени лакти. Понякога поръчваше баница, понякога сандвич, но винаги кафе.

И всяка неделя сутрин, без изключение, оставяше ми сто лева бакшиш.

Без бележка. Без съобщение. Само тих кивът, усмивка и стотинката, внимателно сгъната под чашата му.

Отначало мислех, че е грешка. Дори изтичах след него през първата неделя.

„Господине! Забравихте това…“

Той се обърна, усмихна се и каза просто: „За теб е.“ И продължи да върви.

Оттогава стана рутина. Всяка неделя. Същата маса. Същата усмивка. Същият бакшиш. И никакво обяснение.

Не съм някаква баснословно богатачка. Живея в малко апартаментче с котката си Пухка и работя на две места, докато уча вечерно счетоводство. Той бакшиш? Беше важен. Помогаше за храна, ток, наем. Но повече от всичко, ме караше да се чувствам важна. Все едно някой ме вижда – дори и да не знаех защо.

„Защо мислиш, че го прави?“ попитах колежката си и най-добра приятелка Ружа, докато ядяхме късно вечерта след смяна.

Тя сви рамене. „Може би е богат. Или може би му напомняш за някого. Дъщеря, например.“

„Мислиш, че някакъв забравен милионер баща ми седи в заведение?“

„Никога не знаеш,“ пошегува се тя. „Това е „Витоша“, не сапунена опера. Но все пак… човекът има история.“

А аз не спирах да се чудя каква е тя.

Той никога не се бавеше. Не започваше разговор. Само гледаше света от масата си, пиейки кафето си, сякаш времето за него течеше различно. Но забелязах малките неща. Как се усмихваше, когато виждаше семейство да се смее. Как веднъж плати сметката на възрастна двойка и излезе, преди да му благодарят. Как знаеше името ми, въпреки че никога не бях му го казала.

После дойде неделята, когато всичко се промени.

Изглеждаше… различно. По-блед. Уморен. Сякаш някаква тежест го притискаше. Усмихваше се, но усмивката не стигаше до очите му. Попитах дали има нужда от нещо, а той погледна табелката с името ми.

„Не, благодаря… Яна,“ каза той тихо, сякаш запомняше името ми.

Това беше първият път, в който го изрече на глас.

Когато си тръгна, остави обичайния бакшиш. Поиздържах, после извадих телефона и снимах бързо как се отдалечава. Не знам защо. Някак изглеждаше крехък в този ден. Сякаш щеше да изчезне, ако мигна.

Онази вечер публикувах снимката в малкия си Instagram. Прост надпис:

„Всяка неделя този тих човек идва в заведението ни и оставя сто лева бакшиш. Не говори много. Но неговата доброта означава повече, отколкото ще разбере. Просто исках да благодаря, където и да си.“

Десет минути по-късно телефонът ми звънна.

Беше майка ми.

Гледах екрана. Не бяхме говорили отдавна. Винаги имаше напрежение между нас – твърде много недоразумения. Но нещо ме накара да отговоря.

„Здрасти,“ казах предпазливо.

Гласът й трепереше. „Защо публикува тази снимка?“

Цъках. „Какво? Майко, какво…“

„Този мъж… на снимката, Яна. Това е баща ти.“

Сякаш спрях да дишам.

Погледнах снимката. Мъжът, на когото сервирах кафе всяка неделя месеци наред. Който ми даваше повече от седмичната си заплата.

„Не може да бъде. Дори не го помня,“ прошепнах.

Тя пое дълбока дъха. „Няма как да го помниш. Той те напусна, когато си беше бебе. Аз се погрижих за това.“

„Защо?“

„Бях ядосана. Той направи грешки. Напусна ни, когато ни трябваше. Не исках да може да те нарани отново, затях изтрих всички снимки. Всички спомени.“

Усещах сякаш подът се разкъса под мен.

„Той се върна преди няколко месеца,“ продължи тя. „Болен е. Безнадеждно. Рак може би. Поиска да те види. Казах му „не“. Но му казах къде работиш. Той каза, че просто иска да те вижда… отстрани.“

Стоте левови бакшиши изведнъж придобиха смисъл.

Не бяха просто доброта. Бяха винаИ докато минавам покрай празната му маса всяка неделя, зная, че в сърцето си е намерил начин да каже, че ме обича.

Rate article
Клиентът ми даваше 100 всеки неделя – когато разбрах защо, светът ми спря