Срам в автобуса
Цветана Димитрова бързаше към спирката, притискайки към гърдите си малка чанта. Дъждът току-що беше престанал, а асфалтът блестеше от мокри петна под сивото октомврийско небе. В чантата ѝ бяха сто лева — всичко, което бе успяла да събере за лекарствата на съпруга си. Георги Стоянов отново се оплакваше от болки в гърба, а лекарят му изписа толкова скъпи таблетки, че пенсията ѝ не стигаше дори за половин опаковка.
Автобусът спря на спирката със скърцащ звук на спирачките. Цветана се качи по стъпалата и подаде на шофьора пет лева.
— Шест лева, — промърмори той, без дори да я погледне.
— Как шест? Вчера платих пет, — объркано отвърна жената.
— Днес шест. Цените се вдигнаха, — шофьорът нетърпеливо почука с пръсти по волана.
Цветана се поколеба. Шест лева означаваше, че за лекарствата ще остане още по-малко. Може би да отиде пеша? Но до аптеката имаше три километра, а вкъщи я чакаше Георги, мъчен…
— Леля, моля ви, преместете се ли? — чу се глас от средата на автобуса. — Хората чакат.
Лицето на Цветана се изчерви. Побърза да извади още един лев от чантата си.
— Благодаря, — прошепна шофьорът, без да погледне парите.
Жената се промъкна навътре и огледа се. Нямаше свободни места. Младеж със слушалки седеше, втренчен в телефона си. До него момиче пишеше съобщение, също без да погледне нагоре. В средата на автобуса жена с малко дете на ръце го люлеше, пеейки му приспивна песен. Детето мрънкаше, а майката изглеждаше изтощена.
— Седнете, — внезапно каза жената с детето, кимвайки към мястото си. — Така или иначе не мога да седна, той не ме оставя.
— Не, няма нужда, ще стоя, — поклати глава Цветана.
— Седнете, моля ви, — настоя майката. — Виждам, че сте уморена.
Цветана благодарно седна. Малкото дете я погледна с големи любопитни очи и изненадано се усмихна.
— Колко е хубав, — неволно се разсмя Цветана. — На колко месеца е?
— На осем. Зъбчетата му излизат, затова е капризен, — отговори изморената майка. — Отиваме при лекаря, да видим дали ще ни препоръча нещо.
— И аз отивам до аптеката, за лекарства на съпруга ми. Страшно го боли гърбът.
— Разбирам. Свекърва ми също страда, има артрит.
Автобусът спря на следващата спирка. Влезе стара жена с бастун, бавно и предпазливо изкачвайки се по стъпалата. Шофьорът нетърпеливо гледаше в огледалото.
— По-бързо, бабо, времето е пари!
Жената с бастуна се объркано огледа. Всички места бяха заети. Младежът със слушалки дори не повдигна поглед, продължавайки да гледа телефона си.
— Младежо, — обърна се към него Цветана, — бихте ли освободили място?
Той неохотно извади едната слушалка.
— Какво?
— На бабата място, — повтори Цветана, посочвайки жената с бастуна.
— А, да… — младежът се наведе да стане, без да откъсва очи от екрана.
Старата жена благодарно кимна и внимателно седна.
— Благодаря ви, миличка, — каза тя на Цветана. — Добри хора още има.
Цветана се смути от благодарността. Беше ѝ неловко — и тя не беше забелязала веднага влизащата баба, забравена в разговора си с младата майка.
Автобусът рязко спря на светофара. Всички пътници се наклониха напред. Детето заплака.
— Внимателно! — възмути се майката му. — Има деца!
— Пътищата са такива, каквито са, — отвърна шофьорът. — Ако не ви харесва, вземете такси.
— Не всички имаме пари за такси, — тихо каза жената с бастуна. — Трябва да стигна до поликлиниката, а вече не мога пеша.
— Всички пестим, — подкрепи я Цветана. — Цените растат, а пенсиите са същите.
— Точно така, — кимна младата майка. — Аз съм в отпуск по майчинство, мъжът ми работи сам. Всяка стотинка се брои.
В автобуса се понесе дух на разбирателство. Хората се поглеждаха, кимнаха си. Всеки разбираше, че и другите са в тежко положение, че и те са принудени да пестят.
— Помня, по времето в автобусите имаше кондуктори, — въздъхна жената с бастуна. — Всичко беше учтиво, даваха билети, връщаха точно ресто…
— Иначе беше, — съгласи се Цветана. — И цените не се променяха всеки ден.
— Какви цени, — се включи жена на около четиридесет, седяща до прозореца. — Повече учтивост имаше. Уважение към хората.
Младежът със слушалки повдигна глава и се заслуша в разговора.
— Аз пък мисля, — неочаквано каза той, — че може би ние сами сме станали равнодушни? Всеки гледа само телефона си, никой не забелязва другите.
Цветана го погледна учудено. Не беше очаквала такива думи от него.
— Правилно говориш, — одобрително кимна жената с бастуна. — Внукът ми е същият, цял ден в компютъра. А с мен няма време да поговори.
— Бабо, разкажете ни нещо интересно, — предложи младежът, прибирайки телефона. — За старите времена.
Старата жена се оживи.
— Какво да ви разказвам… Ами, искате ли да ви кажа как се запознах с дядо си? Тоже в автобус беше.
— Разкажете, — помолиха се няколко гласа.
— П