Кучето прегърна своя стопанин за последен път преди приспиването – и изведнъж ветеринарят извика: „Стоп!“. Това, което се случи след това, разплака всички в клиниката.
Малката ветеринарна зала сякаш се свиваше с всеки дъх. Стените тежаха от мъка, а студената светлина на лампите обагряше всичко в сивотата на раздялата.
Въздухът беше натежал, пълен с чувства, които не можеха да се изразят с думи. Цареше тишина – дълбока, почти свещена, като миг преди последното въздишане.
На студената маса, покрита с износено одеяло, лежеше Лео – някога силна и горда източноевропейска овчарка. Лапите му помнеха снежни зими, ушите – шумът на пролетните гори и ромона на реките. Сега тялото му беше изтощено, козината без блясък, а всеки дъх – битка.
До него седеше Артьом – човекът, който го бе отгледал от малко кученце. Приведен, със свито сърце, галеше ушите му, сякаш искаше да запечата всеки детайл в паметта си. Сълзите напираха в очите му.
— Ти беше моята светлина, Лео… — прошепна. — Научи ме на вярност. Вдигаше ме, когато падах. Прости ми, че днес трябва да се сбогувам с теб…
И тогава, като в отговор, Лео отвори замъглените си очи. Един последен проблясък на обич и признание. Той притисна муцуната си в ръката на Артьом. Това не беше просто жест. Това беше вик на душата: „Аз съм тук. Обичам те.“
Артьом опря чело в неговото. В този миг всичко изчезна – болестта, страхът, времето. Останаха само спомените: дъждовни разходки, зимни огньове, летни нощи под открито небе.
В ъгъла стояха ветеринарят и сестрата – свидетели на много прощавания, но сърцата им никога не закоравяваха. Младата жена обърна глава, за да скрие сълзите си.
Изведнъж се случи чудо. Лео потрепери, събра последните си сили и вдигна предните си лапи. С усилие обгърна врата на своя човек. Това беше дар – последно признание: любов, благодарност, прошка.
— Обичам те… завинаги… — прошепна Артьом през сълзи.
Дъхът на Лео ставаше все по-тежък, но той не пускаше стопанина си. Ветеринарката пристъпи с игла в ръка.
— Когато си готов… — каза тихо.
Артьом погледна към Лео и прошепна:
— Можеш да си починеш, мой герой. Ти беше смел. Ти беше най-добрият. Пускам те… с любов.
Лео въздъхна дълбоко. Лекарката вдигна ръка — но внезапно застина. Приложи стетоскопа, лицето ѝ побеля.
— Термометър! Веднага! — извика тя. — Това не е сърцето, не е органна недостатъчност! Това е сепсис! Той не умира — той се бори!
Заповяда да му сложат система и антибиотици. Артьом чакаше отвън, между страх и надежда. Часовете течаха като вечност.
Накрая вратата се отвори. Изтощената, но решителна лекарка каза:
— Стабилизирахме го. Температурата спада. Следващите часове са решаващи.
Артьом падна на пейката, плачейки.
— Благодаря, че не го оставихте…
Малко по-късно вратата пак се отвори. Този път тя се усмихваше.
— Ела. Той те чака.
На чисто одеяло, със система в лапата, лежеше Лео. Очите му бяха ясни, а опашката заудря масата, щом видя стопанина си. Артьом падна на колене и го прегърна, сълзите се стичаха по лицето му.
— Върна се… — прошепна. — Знаех, че никога няма да се предадеш.
Лео вдигна лапа и я положи върху ръката на Артьом. Това вече не беше сбогуване. Това беше обещание.
Обещание да вървят заедно напред. Обещание за любов до самия край.