Тая, която наричах майка
Елка стоеше пред кухненската печка, дъвчеше пресния си хляб с масло и гледаше към съседния двор. Сутринта бе сива, дъждовна, като и настроението й тези седмици. През стъклото мигна позната фигура – Анка Иванова вървеше към входа с тежки торби в ръцете си.
– Мамо, съседката пак сама тегли пазарите – извика Елка към стаята, където Румяна Петрова седеше на масата и прелистваше стар вестник. – Да й помогна ли?
– Каква ми е съседка? – погърчи се жената, не повдигайки очи. – Чужда леля. Има си син, той да помага.
Елка намръщи вежди, но заела мълчанието. Румяна напоследък стана особено трънлива, като таралеж, който е опасно да докоснеш. А преди сама скачаше на помощ, ако някой в блока имаше нужда.
– Синът й работи в Ирландия, нали знаеш – продума Елка, слагайки якето. – Ще сляза до магазина, заедно ще й помогна да дигна торбите.
– Върви, върви, света наша си – промърмори Румяна Петрова. – Цял свят ще пожалиш, а за мен ще забравиш.
Елка спря при вратата, обърна се към жената, която в продължение на четиридесет години наричаше майка. Слабичка, със сива коса стегната в тесен пънч, Румяна изглеждаше особено дребна в креслото. Браздите по лицето й дълбокеха, а ръцете ѝ трепереха, когато обръщаше страниците.
– Да ти донеса нещо? – попита меко Елка.
– Не ми трябва нищо. Върви, разбрана си.
На площадката Елка се сблъска с Анка Иванова, която тежко дишаше, спряла си да си поеме дъх.
– Анке, нека ви помогна – предложи Елка, взимайки една от торбите.
– Ох, благодаря ти, момиченце! – лекната се съседката. – Нещо напоследък силите не са същите. Възрастта, явно.
Вървяха бавно, спирайки на всяко рамо.
– А как е вашата Румяна? – предпазливо попита Анка Иванова. – Нещо отдавна не я виждам.
– Така, ту добре, ту зле – уклончиво отвърна Елка. – Понякога е добре, понякога не й е кеф.
– Разбирам, разбирам. Сестра ми също… – Анка замълча, но Елка разбра какво искаше да каже.
Помогна да пренесе торбите и се върна в апартамента. Румяна Петрова седеше в същото кресло, но вестника го отдавна бе оставила. Само гледаше в една точка, сякаш нещо търсеше.
– Мамо, да си направим чай? – предложи Елка, събличайки якето.
– Майко… – повтори Румяна Петрова и в гласа й проехтя някаква странна нотка. – Майка ме наричаш.
Елка замръзна. Нещо в тона я стресна.
– Ами, да, мамо. А как пък?
– Ама аз не съм ти майка – тихо каза Румяна Петрова, обръщайки лице към нея. – Не съм ти никой.
Елка почувства как всичко вътре в нея се сви. Ей го. Това, от което се страхуваше от месеци. Това, пред което затваряше очи, когато в нейния поглед четеше недоумение.
– Какво говориш, мамо? – Елка коленичи до нея, взе ръката й. – Разбира се, че си ми майка. Най-истинската.
– Не – упорито клатя глава Румяна. – Помня сега. Помня всичко. Не си ми дъщеря. Ти си… чужденка.
В гърлото на Елка се застря буца. Знаеше, че ще дойде този ден. Лекарите предупреждаваха, че болестта ще върви в напредък, че паметта ще издава. Но не бе готова Румяна да си спомни точно това.
– Мамо, чуй ме – почна Елка, стараейки се да държи глас верен. – Да, права си. Не ти си ме родила. Но ти си ме възпитала. Ти ме обичаше. Ти си ми майка.
– Възпитавах… – Румяна Петрова намръщи чело, сякаш се опитваше да си спомни. – Да, възпитавах. Те докараха… малчуганка такава. Само плачеше, да я храниш – не искаше.
– Да, мамо. Бях на три.
– Три… – повтори Румяна Петрова. – А къде е истинската ти майка? Къде е?
Елка затвори очи. От този разговор бягаше целия си живот. Румяна никога не разказваше подробности, и Елка не питаше. И ѝ бе достатъчно, че имаше майка, която я обичаше.
– Не знам, мамо. Ти никога не ми разказа.
– Не разказах… – замислено продума Румяна. – А може би и
Валя отхапа парченце от горещата яйча с домати, които миришеха на обич и на зори в Пловдив, и се вгледа в тънките пръсти на майка си, за които знаеше, че един ден може да забравят как да загряват чаша мляко или да завържат конците на затъжнялата коса.