Децата спряха да ме канят при внучката, наеха тайно бавачка, за да не се срещат с мен.
Родната ми дъщеря отказва да общува с мен. Дори не вдига телефона, когато й се обадя. Твърди, че аз съм причината семейството им да се разпаднало. Въпреки че не съм виновна за нищо – тя сама поиска помощта ми.
Вяра се омъжи на 18 години. Срещнаха се с Борис, щом той се върна от казармата. Оттам любовта пламна, а тя изощна учебата и почна да се раздава – не искаше дори да чуе съветите ми. Зетят трябваше да го прибера у нас, за да не ги пращам под наем. Отначало всичко беше нормално, и след сватбата се разбирахме добре. После дъщеря ми забременя и тръгна да се заяжда – я храната не й харесва, я й се повръща. Настоях да се изнесат.
Със сватьовете се разбрахме да съберем пари за жилище за младите, защото знаехме, че сами няма да могат. Опитах се да звънна на баща й, мислех, че ще помогне поне с квартирата. А той каза, че е изплатил алиментите и нищо друго не ни дължи.
Когато Вяра роди, й помагах много. Прекарвах цялото си свободно время с внучката, за да може да си почива. После тя започна да си измисля болести, само за да ме натовари с грижите.
Често ги оставях да излизат сами – на кино, на вечери, дори на почивка за седмица някъде. Харесваше ми да гледам малката, така че не ми пречеше. Разбира се, усещах се уморена, но какво ли не бих направила за щастието й?
Когато се върнаха от пътуването, предложих на зетя да направим ремонт. Той само лежеше след работа, въпреки че графика му беше свободен. Докарах материалите и взех внучката за две седмици при мен. Изпратих и работници, за да не му се налага да се напряга. И тогава започнаха обвиненията – Борис беше ядосан, че му „давам нареждания“. А какво да правя, като от него никаква инициатива не се виждаше?
След ремонта общуването ни спря. Децата спряха да ме канят, наеха бавачка, тайно от мен. Разбира се, бях наранена, но за юбилея си поканих цялото семейство. Дъщеря ми дойде сама с внучката. Зетят дори не ми се обади да поздрави. Толкова ме боли! Аз им помагах, ремонтът беше платен от мен… Заслужавам ли такова отношение?
Борис ми се развика, че съм го „достала“ със заповедите си. Каза, че в неговия дом той е господар и не ме иска там.
Може би наистина прекалих с помощта, но исках най-доброто. Сега Вяра постоянно се кара с него и ме обвинява. Плаче ми се по телефона, изхвърля ядове. Оказа се, че зетят вече мисли за развод. Внучката ми изобщо не ми я дават, дори глас й не чувам.
Аз живеех за тях… какво да правя сега? Защо ме мразят толкова?
Някои граници не трябва да се преминават, дори с добри намерения. Любовта не означава да поемаш чужди грижи, а да учиш близките си да стъпват самостоятелно.