Никога не повтаряй!

Никога повече

Радослава след работа отби в магазина. Не й се щеше да готви, но Тодорката трябваше да я храни. Купи пакет спагети и наденици. Дъщеря ѝ от малка ги предпочиташе пред всичко. Взе и пакет мляко, един филийник.

На касата се беше наредила кратка опашка. Пред Радослава стоеше едър мъж с черно яке и плетена шапка с помпон. “Млад изглежда, а носи такава шапка. Сигурно жена му я е плетла. Ех, жените знаят как да обезобразят мъжа си, за да не им го поглеждат други. Интересно какво лице има. Детинско, сигурно до безобразие.” – мислеше си тя, втренчила поглед в абсурдната шапка на ярки цветни ивици.

Мъжът се обърна и я погледна, усетил нейния пронизителен поглед. Тя веднага отдръпна очи. “Не е зле, не прилича на идиот” – помисли си по-снизходително. Мъжът пак я погледна.

“Ще ми пробиете дупка в гърба с очи” – каза той.

“Да беше с какво. Нищо друго нямам да правя” – промърмори Радослава раздразнено.

Опашката не помръдна. Вътре в нея кипеше яд. И тая шапка… Искашеше да заряза покупките и да си ходи, но нямаше други магазини наблизо. “Колко пъти съм забелязвала – като има мъже на опашка, става бавно. Сега ще почне да търси цигари: ‘Дайте ми сините с червената лента. Няма? Тогава белите със зелената налепка.'” – Радослава си представи шеговито тона на мъжа. “После ще рови дълго за пари в джобовете. Да си ги приготви предварително…” – въздъхна тя.

И точно така. Мъжът на касата вдигна якето и почна да вади мелочи от тесните дънки. Радослава демонстративно въздъхна.

“Бързате ли? Минавайте напред” – каза “Плетената шапка”, отстъпвайки.

Тя прегърна рамене и застана на мястото му. Мъжът най-сетне извади нужната сума, събра скромните си покупки и се отдалечи.

Дойде редът ѝ. Касиерката сканираше стоките, а Радослава без успех ровеше в чантата си за картата.

“Госпожо, по-бързо? Трябва да си приготвите парите” – я подтикна някой от опашката.

“Картата ви изчезна ли?” – попита “Плетената шапка” с язвителен тон.

Радослава го игнорира, продължавайки да търси.

“Аз ще платя” – каза той на касиерката.

“Не трябва!” – възкликна разчервената Радослава. “Намерих я. Извинете.” – приложи картата към терминала, облегчена, че я откри.

Събра си продуктите и сеРадослава усети как сърцето ѝ леко трепна, когато го видя с усмивката си, и осъзна, че може би е време да сложи край на самотата си.

Rate article
Никога не повтаряй!