**Две нощи и един ден**
Росица от време на време хвърляше поглед към часовника. Времето се влачеше като охлюв, бавно и тежко. До края на работния ден оставаше още цял час.
„Защо непрекъснато гледаш часовата стрелка? Бързаш някъде?“ — попита шефката Мария Стефанова, главният счетоводител.
„Не, просто…“
„Мъж?“ — тя усмихна се с горчива усмивка. „На твоите години само заради мъж жена може да моли времето да минава по-бързо. А на моите години мечтаеш да го спреш.“ Мария Стефанова въздъхна. „Хайде, върви. Полза от тебе днес няма.“
„Благодаря!“ — Росица започна да приключва работа на компютъра.
„Обичаш ли го?“ — Мария Стефанова я погледна с любопитство, смесено с тъга.
„Обичам.“ — Росица изправи поглед.
Масата ѝ беше точно срещу тази на шефката. Кабинетът беше тесен и мебелите не можеха да се подредят по друг начин. Росица усещаше всеки поглед на Мария Стефанова като на изпит.
„И защо не се омъжиш за него?“ — Мария Стефанова свали очилата и протри носа си. „Не те кани? А, разбрах. Женен е. Има деца, нали? Класика. Първо скри истината, после, веднъж като си паднала в мрежата, не можеш да се измъкнеш. Обещава да напусне, когато децата пораснат. Така ли е?“
„Откъде го знаете?“ — Росица я погледна учудено.
„И аз съм била млада.“ — Тя кимна. „Мислиш, само на теб са ти правили такива игри? Момиче, ако не е напуснал семейството веднага, няма да го направи никога. Приеми го. Само ти си тръгни.“
„Но… аз го обичам.“
„Когато те досадиш или, не дай Боже, жена му разбере, ще е още по-зле. Излез, докато не е късно. Повярвай ми. И кармата си е важно нещо.“ — Мария Стефанова си сложи очилата отново, вече студена и официална.
„Помисли. В понеделник не закъснявай.“
„Обича го…“ — Мария Стефанова поклати глава, когато вратата се затвори зад Росица.
А тя се спусна по стълбите, поздрави охранителя и излезе на улицата, където майското слънце грееше радостно. Веднага забеляза колата на Пламен и се насочи към нея.
„Накрая! Мислех, че никога няма да излезеш. Стоя тук като еднорог на НДК“, — Пламен прогърмя, когато Росица се качи до него.
Пусна двигателя, потегли от офиса и се вмъкна в трафика.
„Къде отиваме?“ — Росица го погледна. „Не разбрах нищо от обаждането ти.“
„Изненада.“ — Пламен я погледна с обещаващ усмивка. Това беше достатъчно — сърцето ѝ затупти силно, а по корема се разля топлина.
Колата напусна града и се втурна по магистралата. После зави на тясно провинциално шосе, извиващо се между гъсти дървета.
Росица гледаше пътя и си представяше как никъде не пристигат, просто пътуват далеч, само двамата. След време се появиха къщички на едно селце.
„И ето ни.“ — Пламен се усмихна.
„Имаш ли къща тук?“
„Аз не. На един приятел е. Жена му е бременна, така че няма да идват скоро. Целите уикенди са наше.“
„А жена ти? Тя просто така те пусна?“ — Росица го погледна с недоверие.
Той спря колата пред висока дървена ограда.
„Имаме две нощи и един ден.“ — Пламен се наведе за целувка.
„Само толкова…“ — помисли тя мрачно. „После всичко ще е както преди.“
Той се отдръпна, слезе и започна да ващи пакетите от багажника. Росица излезе, пое въздуха на пълни гърди. Миришеше на трева, листа и нещо уютно познато, отдавна забравено…
„Две нощи и един ден! Толкова ли много?! Само двамата!“ — усмихна се тя, не вярвайки на щастието си.
„Харесва ли ти?“ — Пламен вече стоеше до нея и се наслаждаваше на ефекта. „Вземи това и хайде вътре.“ — Подаде ѝ торба и отвори капачката.
„Ти вече си бил тук?“
„Разбира се. Приятели сме.“
„С жена си ли идваш или…“
„Росица, не започвай.“ — Той я пропусна напред.
Влязоха в малка къщичка.
„Настани се. Аз ще сложа храната в хладилника.“
Тишината беше плътна, гласът му звучаше приглушено. „Защо да мисля за неща, които не мога да променя? Трябва да се радвам на момента.“ — Росица оглеждаше стаята. На масата бяха изсъхнали цветя, на прозорците — прости килимета. Печката разделяше кухнята от дневната. На стената висеше плюшен килим… Скромно, уютно, като в къщата на баба ѝ.
„Искам да остана тук завинаги.“ — Росица шепна през нощта, глава върху рамото му. „С теб. Без никой между нас.“
„Мхм.“ — Пламен просмърка.
Сутринта тя се събуди първа и лежа в тишината, боя се да мръдне. „Липсва ми геран”А когато се осмели да погледне навън, видя слънцето, което пробиваше през облаците, и усети, че живоят е твърде кратък, за да го прекарва с мъж, който не е готов да я обича с цялото си сърце.”