Борис спря колата до старата пететажна панелка, така че номерата да не се виждат. Погледна мрачно към облезлите, без стъкла балкони и сляпите прозорци. Съвременните ПВЦ врати изглеждаха като нови кърпи, зашити на старо парцало. Всичко в този дом приличаше на бездомник – носеше всичко, което намери по кофите.
Изгубена сред слаби дървета и други сгради, преживяла няколко режима, панелката умираше бавно, както и собствениците на апартаментите.
На Борис къщата му напомняше на детството – същата тъга, същата скука, зубоболна. Там бе израснал. И отчаяно мечтаеше да избяга. Не само мечтаеше – работеше здраво за това. Учеше добре, влезе в престижен университет, след това завърши и икономика. Бизнес без познания по икономика не става.
Когато постигна всичко, премести родителите си в хубав квартал. Купи им малка, но модерна къща с двор – пред фасадата редовно подстригани храсти и ярки цветя, а отзад – градина, защото майка му не можеше да стои празно.
Жените го обичаха не само заради парите. Беше красив, щедър, умееше да ухажива. Два пъти почти се ожени за бликнали модели с изкуствени устни и силиконови форми. После си представи как ще заведе майка си да се запознае с този блясък, как ще потъмнее простата й усмивка до изкуственото сияние – и се отказа.
Радостина го спечели с естествената си красота и топла усмивка. Разбира се, той се влюби. Още след месец я заведе при родителите си. Майка му погледна момичето и кимна едва забележимо на сина си – одобрение.
Кой ще устои на скромност и спокойствие? Свикнала с малко, тя не искаше повече. Баща ѝ бе починал, а майка ѝ изгоре от бърз рак. Борис я опле с грижа. Дори след година брак все още трепереше пред нея като тийнейджър.
Един ден заместникът му, и приятел, му сподели, че е видял Радостина в онзи забутан квартал, до тази мизерна панелка. Какво можеше да прави там? Нямаше никаква причина да я има.
— А ти какво правеше там? — попита го Борис.
— Забих се в задръстване, завих се между блоковете и излязох там.
„Изневяра? Радостина? Невъзможно!“ Но по гърба му се пълзеше неприятно студено, а юмруците се свиха сами.
— Може би сбърках — приятелят се отдръпна, като видя реакцията му. — Красива е, но като всички останали. Съжалявам.
У дома Радостина се усмихваше, държеше се естествено, лепеше го. Ако бе изневерила, трябваше да избягва докосване. Но тя дори не мислеше да го отблъсне. Още по-близо се притискаше. Податлива, доверчива, отдадена.
Не, тук имаше нещо. Или е добра актриса, или приятелят сбНо когато видя изгубения поглед на баща ѝ през прозореца на флигела, Борис осъзна, че няма да може да бяга от миналото завинаги.