**Наследство**
В старата голяма софийска къща цареше необичайно оживление. Дверният звънец трептеше всеки път, когато някой от роднините пристигаше. Този път се появи едър мъж в скъп костюм, чието сако се издуваше над изпъкналия му корем.
Бледната, невзрачна жена му се усмихна кисло, а мъжът стана от дивана и тръгна към него.
— Стоян! Мислех, че няма да дойдеш. — Мъжете си стиснаха ръце. — Сядай, разкажи как е живота.
Жената се отдръпна недоволно в другия край на дивана, освобождавайки място за братята.
«Неужели жена на Иван? Толкова момища е имал, а се е оженил за такава…» — Стоян не намери подходящи думи.
Къщата отново огласи звън на звънеца. Тримата обърнаха глави към вратата. Очакваха само един човек. В прага се показа висок мъж с черни панталони и тъмносин пуловер, подчертаващ белината на ризата му.
Борис поздрави бегло, огледа се и седна в изтъркано кресло в отсрещния ъгъл.
«Ех, как се е натъкмил Борис», — помисли Стоян.
Отдавна не бяха се виждали — цели трийсет години. И ето ги тримата братя, тримата наследници. Слетяли се като гарвани. Стоян се надяваше, че никой друг няма да дойде, особено Борис.
Братята получиха покана да се срещнат тук, за да се сбогуват с Анна Ивановна. Така беше и написано: «за да се сбогувате». Адресът беше посочен — за всеки случай, ако са забравили.
Стоян отдавна живееше в друг град със семейството си. Добра работа, апартамент, кола, две дъщери, едната вече му беше подарила внук. Наследството на леля му не му беше нужно. Дойде просто от любопитство.
В детството къщата му се струваше огромна. Страшеше се от тъмните ъгли, масивните часовници и тежките мебели.
Когато баща им падна от скелето на строежа и загина, майка им почерня от мъка. Как ще изхрани три момчета сама? Най-малкият, Иван, беше едва на пет. Живееха тежко и бедно. Един ден се появи чичо им — брат на майка им, за когото децата дори не бяха чували. Той предложи да вземе поне двамата по-големи.
Чичо и леля нямаха деца. Майка им щеше да се върне за тях, щом се оправи. Той й даде пари и заведе момчетата. Майка им се отдаде на пиянство и скоро почина.
Леля Анна се оказа строга и студена. Хранеше ги, обличаше ги, опитваше се да ги обича. Стоян бързо разбра, че това е шансът му да се издигне. Угождаше на чичо и леля.
А Борис беше затворен, не искаше да се сближава с новите роднини. След училище не запиша висше, за разлика от Стоян. Върна се в родния си град, в стария апартамент. Работи и учеше задочно. Чичо му изпращаше пари, но Борис ги връщаше с бележка, че не се нуждае.
Стоян се ожени на последния курс и се премести в Пловдив при родителите на жена си. Иван остана безотговорен, живееше разгулно. Всяко семейство има черна овца.
«Къщата има нужда от ремонт. После може да се продаде на добра цена. А мебелите — истински антиквариат от социалистическата епоха. Добри, стабилни. В шкафа има чешки кристали. Сигурно има и пари по спестовни книжки. Въпреки че деветдесетте и нулевите изядоха много вклады…» Стоян се изненада, че се е отдал на мечтанията.
Гледайки към Борис, Стоян се чудеше какво мисли. Той седеше безразличен, с кръстосани крака. Иван шепнеше нещо на жена си, поглеждайки братята. «Борис беше изгнаник, не го обичаха. А Иван ще прахосва наследството…» Стоян смяташе себе си за най-достойния.
Когато влезнаха в къщата, ги посрещна симпатично момиче. Вероятно болногледачка на леля. Тъкмо Стоян замисли за нея, когато в стаята влезе инвалидна количка с една старица. Главата й беше наведена, а краката покриваше дебело одеяло.
Момичето насочи количката така, че старицата да ги вижда. На нейния фон тя изглеждаше още по-млада и красива. За братята появата на жива леля беше изненада.
Стоян се опита да пресметне колко години би могла да има. Над осемдесет. И защо си помисли, че е мъртва? В телеграмата пишеше, че са поканени да се сбогуват с Анна Ивановна. Защо реши, че става дума за погребение?
С любопитство и страх той я разглеждаше — набръчканото й лице, сивите, жилави косми, изкривените от артрит ръце. Времето беше безмилостно към нея. Познаваше я, но не я познаваше.
— Анна Ивановна е щастлива да ви види, — каза весело момичето. — По нейна молба намерих всички вас. Съжалявам, ако телеграмата ви обърка. Искаше да види наследниците си, да уреди всичко, за да няма кавги после.
— Интересно. Значи ще се спазват желанията ни? — оживи се Стоян.
— Не точно. Да пием чай. Помогнете ли? — обърна се тя към жената на Иван.
— А вие коя сте? — попита я Стоян.
— Това е Вера, моята внучка, — проскрипя неочаквано гласът на Анна Ивановна.
Стоян я погледна, после премести погледа си към Борис. Той си стоеше спокоен. Но Иван се раздвижи на дивана.
«Дъщеря на Иван? Още една наследница. Това изобщо не е удобно. Ще трябва да докаже родството им», — помисли Стоян, гледайки Веру.
В стаята останаха само тримата братя и леля им.
— БлагодаряВера усети как сърцето ѝ заби по-силно, когато Борис я поздрави с топла усмивка, а в очите му прочете нещо, което промени всичко.