Една жена на почти седемдесет години влезе в магазин за дрехи.
Косата й беше нечесана, дрехите – стари, а сандалите – износени.
В ръцете си дършеше смачкана найлонова торба, а по лицето й се четеше умора.
Още щом влезе, две продавачки започнаха да я гледат скришом.
— Няма да купува нищо…
— Сигурно само се разхожда да гледа.
Тя с тих глас попита дали имат вечерни рокли.
Продавачките се погледнаха, и една отговори:
— Защо ви трябва такава рокля? Тук продаваме елегантни неща.
Жената не отвърна. Само спусна поглед.
Но вместо да си тръгне, продължи да разглежда стоките по рафтовете…
И изведнъж грабна една червена рокля. Притисна я към гърдите си и се усмихна.
— Тази е перфектна — каза тя.
Продавачките я погледнаха с присмех, докато една се приближи:
— Тази струва над петстотин лева… Ще я платите ли?
Жената извади стар плик от торбата си.
И го изсипа на гишето.
Банкноти, монети, някои сгънати… други мръсни.
Но парите бяха там, преброени точно.
Продавачките замълчаха.
— За кого е роклята? — попита една, вече с различен тон.
Жената, сега със сълзи в очите, отговори:
— За дъщеря ми.
Днес навършва осемнадесет години.
Имах я, когато вече бях изгубила надежда да стана майка.
Лекарите казваха, че няма да стане… но Бог ми я подари.
Почина преди два месеца, но аз й обещах, че в деня й… ще й занеса роклята, която най-много е харесвала.
А тази… тази я беше избрала.
Показа ми я на снимка, малко преди да си отиде.
⸻
Понякога съдим хората, без да знаем какво носят в сърцето си.
А когато гледаме само външността… рискуваме да пропуснем най-важното:
Любовта, която някой е способен да даде, дори когато вече няма кого да обича.
