Изгнана невестка и новият живот в дома за стари хора

Антоанка Димитрова обичаше две неща в този живот: себе си – безрезервно, и сина си Радослав – с фанатична, почти религиозна преданост. Радослав бе не просто син. Той бе Слънцето, около което се въртеше малката ѝ, старателно подредена вселена. Още от пеленаци той получаваше най-доброто: играчки, които съседските деца виждаха само в магазините, дрехи „като на принц“ и различни деликатеси.

Радослав го водеха на всякакви кръжоци и секции: от бални танци („За стойка, Радко!“) до карате („За да може да се защити!“). Радослав, заслужаваше си признанието, показваше забележителна стабилност: никъде не оставаше повече от месец. Да учи му беше скучно, да тренира – немислимо. По-забавно беше да гони гълъби в двора, да рисува мустаци на плакати и да плаши до сърдечен удар котката Мурмура, която веднъж му остави спомени по новите му дънки. Антоанка Димитрова само въздъхваше: „Ех, какъв характер!“

Радослав порасна. Извисна в едър, мързелив младеж със заспали очи и ръце, които не познаваха мозоли. Тогава пред Антоанка Димитрова изникна нова свещена мисия: да защити Слънцето си от заплахи. От момичета. Особено от „недостойните“. В нейната лична класация „достойнство“ влизаха: апартамент (за предпочитане самостоятелен, в центъра), кола (чужденка, не по-стара от три години) и родители (задължително заможни, с положение). Радослав, свикнал, че майка му знае най-добре, покорно отпращаше едно след друго. „Ама, Радко, тя има личен кредит!“ или „Представи си, тя пътува с градския транспорт! Съвсем не твоето ниво.“ Постоянна приятелка нямаше. Всички бяха „не подходящи“.

Докато един ден в читалището, където Радослав бе отишъл в търсене на безплатен концерт (ако ще да го почерпят?), не се сблъска челно с Мария. Мария носаше купчина книги и те се разпръснаха. Радослав, подтикнат от рядък порыв, помогна да ги съберат. Погледна в големите, сиви като дъждовен облак очи. И… нещо цълна. Мария работеше в библиотеката. Живееше в скромен едностаен апартамент на края на града, наследен от баба си. Кола нямаше. Родителите – учители от провинцията. Спо всПо всички параметри на Антоанка Димитрова – катастрофа, но Мария беше тиха, усмихната, миришеше на книги и ванилия, а Радослав за първи път в живота си не послуша майка си.

Rate article
Изгнана невестка и новият живот в дома за стари хора