**Сянката на грижата: история за любов и манипулация**
В покойния град Слънчевград, където улиците се губеха в цветя от липи, Радка приготвяше вечеря, когато съпругът ѝ, Борис, се появи на прага на кухнята, неловко по-чесвайки тила.
— Раде, мама пак донесе тенджера, — прошепна той. — Казва, че е скъпокачествена, италианска.
— И, разбира се, сега ѝ дължим? — Радка, без да спира да реже зеленчуците, го погледна остро.
— Ами… малко, — занемя той.
— Можеше просто да залепи сметката на ръчката, за да не забравим, — отвърна тя язвително. — Нейните «подаръци» вече ми стигат.
— Тя мисли, че старата ни тенджера е безполезна, — опита се да се защити той.
— Боре, цял рафт имаме от тях! И всички са добри! — Радка остави ножа, гласът ѝ трепереше от сдържан гняв.
Борис се поколеба на прага, тежко въздъхна и се върна в хола. Това не беше първият път. Първо бяха покривките, после чиниите, завесите, кошът за пране — всичко «от сърце». И после — неизбежните намеци: «Пенсията ми не е гума, но за вас се старая.»
Мария Иванова, майката на Борис, навлязла в живота им неотдавна. Преди живееше в съседния град, а внукът си, Милен, виждаше само на снимки в съобщения. Когато Милен се роди, тя се обади веднъж, попита името и изчезна. Радка тогава си помисли: «Може би е по-добре. Без свекърва, дишаш по-лесно.»
Но всичко се промени миналата есен. Мария Иванова падна пред блока, счупи шийката на бедрото. След операцията не можеше да живее сама. Роднини нямаше, и Борис предложи:
— Нека побъде у нас, докато оздравее. Две седмици, максимум месец.
Месецът се превърна в четири. Мария завзе хола, заемайки дивана, цял ден говореше по телефона и гледаше сериали на пълна сила. И започна да раздава съвети — привидно добри, но с хаплив подтекст.
— Защо ви е толкова малко килимче в коридора? — свиваше тя вежди. — А тапетите в спалнята? Тъмни, тежат на душата. И прахосмукачката ви е стара, време е за нова!
После започнаха пазаруванията: блендер, тиган, парна печка — всичко, което, по нейни духи, «е неудобно дори за мен». Мария носеше кутии без предупреждение, добавяйки:
— Върнете ми ги, когато можете. Аз за вас се старая, не съм чужда.
Радка и Борис не успяваха да се измъкнат от нейната «щедрост». Дори когато Мария се премести в нает апартамент в съседния квартал, потокът от подаръци с «дългове» не спря.
— Боре, върна ли ѝ парите за блендера? — попита Радка онази вечер, избърсвайки ръцете си.
— Да, на части, — промърмори той.
— А за тигана?
— Остават още две хиляди, — призна той.
Радка само поклати глава. Нямаше сили да спори. Работата, дома, Милен, когото трябваше да готви за училище — грижите бяха много. Всички разговори с Мария минаваха през Борис, но свършваха еднакво: тя се оплакваше от кръвното, скъпите лекарства и малката пенсия. Борис се предаваше.
— Какво можех да кажа? — оправдаваше се той. — Мама иска да помогне.
— Това не е помощ, Боре, — отвърна тя уморено. — Това е натиск. Само в хубава опаковка.
Той мълчеше, знаеше, че тя е права. Но страхът да разочарова майка си, вграден от детство, беше по-силен.
Радка гледаше сина си и чувстваше как сърцето ѝ се свига. «Милен вижда всичко това, — мислеше тя. — Какво ще научи? Че трябва да търпиш, когато възрастните нахлуват в живота ти? Че трябва да благодариш за «доброто», дори ако те задушава?»
Тя разбра: не може да продължава така. Не заради тенджерите или парите, а заради сина й. Той трябваше да знае, че грижата без уважение не е любов, а контрол.
Шансът се появи сам, но каква цена!
Милен се върна от разходка с баба си необичайно мълчалив. Мария Иванова, светеща като коледна елха, вмъкна в къщата кутии и огромна чанта.
— Миленко е готов за училище! — обяви гордо тя. — Няма да е по-лош от другите!
Радка замръзна. Те само вчера бяха обиколили магазините, избраха с Милен чанта с любимите му «Гарванчето», тетрадки, удобни маратонки.
— Какво сте купили? — попита тя, държейки гласа си стабилен.
— Две анцуга, за израстване. Пухник — скъп, но топъл. Маратонки, кожени обувки, на промоция. И дреболии: пенал с някакъв герой, червен, както обича, — изброяваше Мария.
Милен гледаше към пода, намръщен. Мария си тръгна, обещавайки да «уточни сумата после». Радка повика сина си в кухнята.
— Милен, ти ли избра това?
— Не, — отвърна той тихо, мъчейки ръкава си. — Баба каза, че тя знае по-добре. Пеналът е с Батман, а аз не го харесвам. Маратонките стягат.
— Тогава защо ги взехте?
— Каза, че ще се разходят, — прошепна той.
— А защо не ми се обади?
— Не знам… Тя не ме пита, — Милен свали главата, сякаш виновен.
Думите му бяха по-болезнени от наглостта на свекърва й. Синът й се учеше да мълчи, да търпи, да се пригажда — точно както тя някога.
Навечер Мария се обади.
— Събирайте пари, — заяви тя бодро. — Анцу— Анцугите, пухникът, обувките, канцеларията — около петдесет лева, казвам ви, чекът за пухника ще ви изпратя.