В един от забравените кътчета на стария град, където къщите пазеха следи от времето като бръчки по лицата на стариците, изведнъж се появи странна табела. Изникна отникъде, като призрак от миналото, вплетен в сивата тъкан на всекидневието. „ТАЙНСТВЕНАТА КЪЩИЦА НА ВРЪЩАНЕТО. Приемаме изгубеното. Условия – индивидуални.“ Буквите, избледнели като изгорени от вековно слънце, приличаха на ехо от друг свят. На мътното, запрашено стъкло те бяха като шепот от забравен сън, който все още тревожи сърцето.
Пламен минаваше по тази улица стотици пъти. Някога тук беше уютен антикварен магазин, после – заведение с евтино кафе, а след това всичко потъна в запустяване. Фасадата се беше обезцветила, прозорците бяха покрити със сива мъгла, а старите табели тоеха в праха. Пламен отдавна беше спрял да забелязва тази част от града, както спираме да забелязваме болката, която е станала обичайна. Но в онзи ден табелата му промъкна поглед, като игла, забодена в стара рана, която той се опитваше да забрави.
Спря се. В отражението на мътното стъкло видя себе си: уморени очи, сиви нишки в косата, износа яке. Лицето му беше карта на загубите – бръчките като пътища, водещи към спомени, които той би искал да изтрие. Очи, в които нямаше останала вяра в чудесата. Човек, загубил твърде много, за да повярва на странни табели. Любов, доверие, дъщеря му – всичко беше изчезнало, разтворило се като дим. Дори спомените бледееха, губейки топлината и мириса, ставайки плоски като избледнели снимки.
Натисна вратата. Тя се отвори с лек скърцащ звук, сякаш го беше чакала. Вътре миришеше на стари книги и узрели круши – ароматът на детството, скрит някъде дълбоко в паметта му. Върху гишето стоеше жена – висока, с коса стегната в събрана прическа, и поглед, който проникваше по-дълбоко от кожата. Тя не гледаше Пламен, а нещо в него, сякаш виждаше сенките на тези, които той е загубил.
— Какво може да се върне? — попита той, а гласът му се разтрепери, сякаш говореше някой друг, отдавна забравен.
— Всичко, което е изгубено — отговори тя спокойно. — Но цената винаги е своя.
Искаше се изсмее, да отхвърли странната игра, но вместо това усети как нещо се сви в него.
— Искам да върна онзи ден — каза той тихо. — Последният разговор с дъщеря ми.
Лицето й остана неподвижно, сякаш такива молби се чуват всеки ден.
— Разкажете за него.
Пламен седна на стол. Движението му беше тежко, сякаш носеше на раменете си тежестта на всичките си грешки.
— Скарахме се. Отново за дреболия. Тя искаше да отиде да учи в чужбина, а аз… аз й казах, че ни изоставя, че предава семейството. Крещях, че е егоистка, че не мисли за майка си, за мен. Тя мълчеше, а после хвърли: „Никога не си се опитал да ме разбереш“. Удрях вратата. Тя си тръгна. А след седмица… я нямаше. Нещастен случай. Оттогава живея, но сякаш не дишам. Постоянно мисля: ако бях я изслушал тогава, ако я бях прегърнал, ако й бях казал, че съм горд… Може би щеше да остане. Може би всичко щеше да е различно.
Жената кимна, сякаш не за първи път чува тази история.
— Цената: ще забравите всички други моменти с нея. Всички. Смяхът й, първите й стъпки, сутрешните разговори за чай, пътуванията до морето. Ще остане само онзи ден – пренаписан, както желаете. Но всичко друго ще изчезне, сякаш никога не е съществувало. Няма да остане топлината от усмивката й, нито звукът на гласа й. Само един разговор.
Пламен замръзна. Ръцете му трепереха, захванати за ръба на гишето.
— Това е… като да отрежеш част от душата. Не тялото, а времето. Животът ми.
— Точно така — отвърна тя. — Но ще получите това, което искате. Дума по дума. Всичко, както би могло да бъде.
Той мълчеше. Дълго. Устните му се движеха, сякаш преброяваше в паметта си стари сцени: детския й смях, мириса на парфюма й, споровете за вечеря. После стана, тромаво, като човек, който се изправя след падане.
— Благодаря. Трябва да помисля.
Тя не го спря. Само каза, гледайки в празнотата:
— Отворени сме до полунощ. После — затваряме. Завинаги. И няма да се отворим отново, колкото и да молите.
Цял ден Пламен се луташе из града като призрак. Всеки звук, всяка миризма му напомняше за миналото. Песен от кафене – вечерите със съпругата. Мирис на прясно печиво – бабините баници. Дори гласът на уличния музикант отзвучаваше като ехо на изгубеното. Хващаше откъси от чужди разговори, и във всяка дума усещаше нещо, което някога е знаел, но е загубил.
Върна се към магазина половин час преди полунощ. Вратата все още беше отворена, сякаш го чакаше.
— Промених решението си — каза той, стойМайката на Пламен го посрещна със сълзи в очите, а той я прегърна и усети, че вече не мрази времето – защото то бе пазило спомена за нея.
