Соседката разкри тайната на годеника, и аз си отмъстих
Георги вървеше към портата на вилата си в покрайнините на Пловдив, под ръка с непозната жена.
— Георги, здравей! — извика го съседката Стефка, надзървайки отзад оградата. — А това кой е с теб?
— Здравей, Стефке! — усмихна се Георги. — Реших да се оженя. Дейката, бъдещата стопанка – Радка.
Радка работеше във вилата без прекъсване, а Георги не изоставаше от любимата си. Един ден, когато той отиде в града, Стефка надникна през оградата.
— Е, невесто-съседке, ще дойдеш ли на чай? — попита тя с хитър усмив.
— Ще дойда, — кимна Радка.
Прекара около час и половина при съседката и се завърна у дома точно преди да се прибере Георги.
— Какво си толкова замислена? — забеляза той.
Радка само се усмихна. Вече знаеше истината.
— Георги, здравей! Кой е този с теб? — Стефка не криеше любопитството си, разглеждайки гостенката.
Георги, държейки спътницата си, се изкриви:
— Стефке, винаги нащрек ли си? Реших да се оженя. Това е Рада, бъдещата стопанка. Вилата ми е голяма, трябва да проверя дали ще се справи.
— Радка, значи? — кимна съседката. — Хубаво име. Георги е желан годеник, стъргун, златни ръце. А вие за дълго идвате или само за сезона?
— Остави ме, не ме разсейвай, — отвърна Георги, отваряйки калитката и пропускайки Рада напред.
— Раде, ела на чай! — извика след тях Стефка и се засмя.
— Странна жена, — учувди се Радка, влизайки в къщата. — Какво значи „за сезона“?
— Не й обръщай внимание, — махна ръка Георги. — Тук съседите наемат работници за сезона, ето защо така се изказа. Простачка е, какво да я мислиш? Говори по-малко с местните, Стефка е главната клюкарка.
Къщата блещеше с чистота, само тънък слой прах беше останал след зимата. Радка с възхищение оглеждаше стаите.
— Георги, наистина ли сам направи всичко това? — показа тя към редките завеси, изшитата покривка и салфетките.
На кухнята висяха ленени кърпи с фини бродерии.
— Да бе, — прохрумтя Георги. — Преди теб други се опитваха да ме окъртят. Виж ме – мъж съм на видно място, самотен. Всички, които могат, клин ми бият. Но аз чашу теб. И те намерих!
Радка се зачерви. Георги наистина беше привлекателен: здрав, с сияние в гъстите си коси, с лукава искра в очите. Освен това с апартамент и вила.
Те се запознаха на пазара в Пловдив. Георги избираше фиданки малини, а Радка търсеше семена копър за перваза.
— Красавице, вземи три пакетчета, ще ти направя отстъпка, — убеждаваше я продавачът.
— Къде ми толкова? — смееше се тя. — Сама съм, ще ми стигне и един.
— А при мен градинката във вилата е пуста, — подмигну Георги, който стоеше до нея. — Да не си съединим усилията?
— А какво ще каже съпругата ви? — усмихна се Радка, оглеждайки го. Симпатичен, облечен стилно, явно по-стар от нея.
— Вдовец съм, — въздъхна той. — Но ти разтопи сърцето ми.
Така започна тяхното познатство. След седмица Георги призна:
— Раде, с теб е толкова лесно, толкова спокойно. Не искам да се разделям. Отивам във вилата за сезона. Ще дойдеш ли с мен? Ще пътуваме заедно на работа, пътят не е дълъг.
Радка се съгласи:
— Какво губя? Децата са големи, спомнят си за мен само когато им трябват пари. Мъж няма, до коте няма. Може би това е съдбата ми?
Във вилата бързо преминаха на „ти“. Изявлението на Георги за женитбата развълнува Радка и разсмя Стефка.
Целият сезон Радка работеше в градината: лехите позеленяваха, в оранжерията узряваха краставици и домати, плевелите нямаха шанс. Георги копаше, носеше вода, цепи дърва. Отстрани изглеждаха като сСтефка се усмихна хитричко, когато видя как Радка сменя ключалката, знаейки, че старите игри на Георги най-после свършиха.