Обикновено чудо

Те отново бяха в същото малко кафене на ъгъла на стария квартал — Радка и Иван.

Тя — висока, грациозна жена с упорити кичурчета от тъмна коса, които никога не се подчиняваха и винаги се измъкваха от ластика или тока, сякаш искаха да ѝ напомнят, че е жива, истинска.

Той — здрав мъж с уморени, но топли очи, с меки бръчки в ъглите — на тези, които се смеят искрено, без да се сдържат. В слезовите вече препускаше сивина, но тя само му придаваше достойнство.

Седяха един срещу друг, сякаш времето беше спряло. Той внимателно разбърка захарта в чашата ѝ с кафе, знаеше, че иска точно две лъжички. Тя, както винаги, въртеше хартиена салфетка между пръстите, сгъвайки я в малък плътен рулче.

Изглеждаха толкова естествено заедно, сякаш никога не са се разделяли. Но знаех — зад тези погледи се криеше цял живот, пълен с избори, болка, колебливост и… любов.

— Радко, разкажи ми как се запознахте? — попитах еднажды, без да устоя.

Тя погледна към Иван, сякаш поиска разрешение. Той кимна.

— По онова време работех в банка — започна тя, свеждайки поглед. — Тъкмо бях наета, всичко беше ново и плашещо… А той… — усмихна се.

— А аз бях надменният началник на отдела — прекъсна я Иван с усмивка.

Радка поклати глава:

— Беше непоносим. Всички момичета в офиса млъкваха, когато влизаше. Скъп костюм, стегната стойка, пронизителен поглед… Но гледаше само мен.

— В синьо сако и с ямичка по бузата — добави той нежно. — Смееше се така, че цялата стая светеше.

Радка се усмихна и неволно докосна бузата си.

— После… После ме покани на вечеря. И се напи. И ми призна, че е женен.

Настъпи тишина. Споменът беше тежък. Иван стисна чашата. Радка гледаше някъде в миналото.

— Реших веднага — няма да бъда „другата“. Не исках да съм тази. Но той не се предаваше. Цветя, книги, пътувания… Благодарение на него за първи път отидох на опера, в театъра… Живеех.

— Защо не стана? — попитах предпазливо.

— Той предложи развод. А аз казах „не“. Защото се изплаших. Че ще съжалява. Че няма да съм тази, която си ме представил. Че семейството му ще ме отхвърли. Изплаших се от любвите му.

— А аз не бях готов да съсипя всичко. Деца, бит… Изплаших се от отговорността — допълни Иван.

Радка въздъхна дълбоко.

— После срещнах друг. Всичко се случи бързо — годеж, сватба… Избягах. Дори не се сбогувах.

— Щях да те помоля да останеш — промълви Иван, почти шепнешком. — Но не тогава. Разбрах твърде късно.

— С години по-късно се срещнахме тук, случайно. Вече бях в процес на развод, а той ми каза, че се радва за мен. Излъгах, а той разбра.

Иван докосна ръката ѝ.

— Винаги вдигаш рамене, когато лъжеш — прошепна той.

Млъкнаха. Поглед в поглед. Всичко беше там: изживяното, неизказаното, изоставеното.

— Сега сме приятели — усмихна се Радка. — Или почти.

— Просто умеем да обичаме. По свой начин. Без изисквания и обещания — каза Иван.

И си помислих: чудото не е да срещнеш, а да не загубиш топлината в себе си, дори ако нещо не се получи. Да успееш да запазиш човек в живота си, въпреки всичко.

Обикновено чудо. Но пак е истинско.

Rate article
Обикновено чудо