**Днес започвам нов живот**
В малкия приморски град Бургас, където морският бриз се смесва с крещене на чайки, аз, Милена, срещнах първата си любов още в училище. Той се казваше Георги и тогава беше гадже на моята приятелка. Дори не смеех да си представям, че може да ме погледне, а той и не гледаше в моята посока. Пътищата ни се разделиха, и аз го забравих, докато съдбата не ни събра отново в София, където следвахме в университета.
— Милена, все така хубава си — усмихна се Георги, когато се срещнахме в едно кафе. Сърцето ми заби по-бързо.
— А ти все същият дървеница — засмях се, усещайки искра между нас.
— Помниш ли, че ти харесвах? — намигна ми.
— Може и аз да не бях безразлична — признах, но веднага промених темата.
Говорихме цяла вечер, смеехме се, спомняхме си стари училищни дни. Георги ме изпрати до общежитието, а в следващите дни се виждахме още няколко пъти. После изчезна, сякаш се разтвори във въздуха. Завърших, върнах се в родния град, започнах добра работа в местна фирма. Животът течеше спокойно, докато не го срещнах отново.
Беше слънчев ден на кей. Георги, в лятна риза, с китара на рамо, вървеше с приятели, явно празнувайки нещо. Очите му светнаха, когато ме видя.
— Милена, какви съвпадения! — извика, прегърна ме толкова силно, че почти не дишах.
— Какво празнувате така рано? — попитах.
— Просто се наслаждаваме на живота — отвърна той беспечно.
Свих рамене и продължих, но на следващия вечер Георги се появи пред входната ми врата с букет рози. Не знаеше номера на апартамента, чакаше да изляза. Появяването му ме хвана неподготвена.
— Уплаши ме! — смях се, приемайки цветята.
— Толкова ли съм страшен? — навъси вежди в шут.
Отидохме до магазина, направихме уютен вечер с вино и свещи. Той ме гледаше така, сякаш бях центърът на световете му.
— Постоянно мислех за теб — призна се, вдигайки чашата.
— Стига, не започвай — отдръпнах се, но думите му ме стопляха.
— Не е ли съдба, че се срещаме? — настояваше той.
— Остави, без тези глупости — усмихнах се, но в душата знаех, че е прав.
Говорихме до късно, предложих му да остане — не като любим, а просто да не ходи тъмно. Сутринта отидох на работа, оставяйки му ключ и бележка. Вървях по улицата, когато изведнъж срещнах майка му — Димитрина. От училище не бяхме се виждали, а сега — точно тя.
— Здравей, Милена — кимна. — Не виждала ли си моя скитник?
— Да, срещнах го — отвърнах, усещайки неловкост.
— Пиян ли беше? — намръщи се тя.
— Не, всичко беше наред — пробърборях и побързах.
След година се омъжихме за Георги. Преди сватбата Димитрина беше всичко любов: благодареше ми, че „взех сина й на хляб“, помогна му да си намери работа, отучи го от шегите. Мислех, че ще станем истинско семейство. Но щом обявихме годежа, тя се превърна в най-големия ми враг. Отношението й към мен се промени, сякаш бях откраднала сина й.
И Георги не беше мъжът, за когото го мислех. Първата година беше като приказка, после се отпусна. Започна да пие, да е груб, понякога вдигаше ръка. А майка му само подклаждаше.
— Ако те бие, значи те обича, какво ревеш? — плюеше тя с презрение.
Търпях, заглушавайки болката. Дори майка ми ме убеждаваше да не развалям брака. Животът стана кошмар — страх ме беше да се прибера вкъщи, но нямах къде да отида.
Един ден, вървейки по улицата, чух познат глас:
— Милена! — беше Христо, стар познат, някога съсед.
— Здравей — усмихнах се слабо, сълзи бликаха.
— Не си на себе си — забеляза той, приближавайки се.
— Всичко е наред — лъжах.
— Ела, да поговорим — предложи, посочвайки колата си.
Съгласих се — по-добре отколкото да се връщам у дома. Христо извади бутилка вино, плодове, и тръгнахме към плажа. Седнали на пясъка, аз разказах всичко: за Георги, за майка му, за болката ми. Той слушаше мълча, после нежно отмести коса от лицето ми и ме прегърна.
— С теб е толкова спокойно — отдъхнах.
— Винаги съм искал да съм с теб, Милена — каза той изненадващо. — Но ти беше с него, после се омъжи…
Целуна ме и не го спрях. В този момент осъзнах, че заслужавам повече от живот в страх. Той ме закара у дома и уговорихме се да се видим утре. Но щом слезнах от колата, замръзнах: на пейката седеше Димитрина с отровна усмивка.
— Хваната си, миличка! — прошика тя. — Винаги знаех, че не си парка за сина ми!
У дома вече беше разказала на Георги всичко, показвайки снимки, които беше направила. Той ме гледаше с ярост и болка в очите.
— Това истина ли е? — попита.
— Да — отвърнах, не отдръпвайки поглед. — Махайте се. И ти, и майка ти. Това е моят дом.
Събрах нещата му и ги изхвърлих пред вратата. Те си тръгнаха без дума. На следващия ден подадох за развод, сякаш огромен товар падна от плещите ми. Сега съм щастлива, както никога. Христо е до мен — човек, който ме обича и уважава. А свекърва, която мечА Димитрина, която толкова желаеше нашия развод, даже не подозираше, че всъщност ми подари най-голямата свобода и истинската любов.