Снощи ми се привиди странен сън. Бях Венета и стоях между две бездна – или да разстроя сестра си, или да изгубя доверието на съпруга си. Всичко се въртеше като в мъгла, а сърцето ми беше тежко като камък.
Сестра ми Рада винаги ме гледаше с око на ревност. Три години по-голяма, от малка вярваше, че аз получавам повече играчки, шепчивета, хубави дрехи. Майка ни и баща ни обичаха еднакво, но Рада никога не виждаше това.
Спомням си как ми отнемаше куклите само за да ме разплаче, а не за да си играе. И с годините нищо не се промени.
Когато срещнах Калина – бъдещия ми съпруг, Рада стана още по-студена. Шушнеше на родителите, че бракът ми няма да издържи и меч. Тогава бях на 22, Калин – на 24. А Рада – вече 25, без и намек за любов.
След сватбата се нанесохме при свекърва ми. Но тя скоро се омъжи за чуждестранен гражданин и замина за чужбина, оставяйки ни двустаен апартамент в Стара Загора.
След две години почина дядото на Калин и ни завеща втора двустайна квартира в Пловдив. Така изведнъж станахме собственици на два имота.
Единият решихме да го даваме под наем, а спестените левове да събираме за образованието на сина ни Борислав. Той вече е на 12 – времето лети като ветропоказател в буря.
А Рада, сякаш в надпревара с мен, скоро след сватбата ми се омъжи за първия срещнат – Стамен. Мързелив, безотговорен, който се прехранваше с временни работи. Въпреки това, сестра ми му роди три деца. Живееха четирима в малка гарсониера, купена с помощта на родителите и държавни субсидии.
Виждах как децата ѝ отиват зле облечени, гладни, вечно болни. Родителите помагаха с пари, но пенсиите са малки – колко можеш?
Дълго успявахме да крием от Рада, че даваме апартамента под наем. Цяла година и половина. Но накрая тя разбра.
И ето я една вечер пред мен, със сълзи в очите:
*”Венето, ти разбираш! Вие имате празен апартамент, а ние сме смачкани като рибки в консерва! До вас е музикалното училище – Дарина мечтае за балет, а Велко иска да свири на цигулка! Помогни ни! Времени сме без пари, после Стамен ще се оправи, аз ще започна работа – ще ти плащаме! Ние сме семейство!”*
Гледах я и чувствах ужасна смесица – жал за децата и страх за бъдещето ни.
Разказах на Калин.
*”Не!” – отсече той. – “Само през трупа ми! Толпата им ще съсипе апартамента и никога няма да видим нито стотинка! Той Стамен да намери работа? Цял живот не е вършил нищо! А сестра ти ще роди четвърто, само за да не работи!”*
Опитвах се да го убедя, че е временно, че им е трудно.
*”Ти вярваш ли на собствените си думи?” – поклати той глава. – “Да им подариш пръст – ще отхапят цялата ръка. Не! Търся нови наематели!”*
На сутринта Рада ми звънна:
*”Почти сме събрали всичко! Още няколко кутии – и идваме! Чакай ни!”*
Стоях с телефона в ръка, безмълвна. Не ѝ казах, че си губят времето. Не ѝ казах, че няма да ги пуснем.
Страх ме е да разстроя майка си – сърцето ѝ е слабо. Една силна емоция може да ѝ се отрази.
Страх ме е да загубя сестра си завинаги – но и да разваля брака си.
Изборът ме разкъсва.
Сърцето крещи да помогна на кръвта си. Но умът и спомените за детството ми напомнят – Рада винаги е вземала, но никога не е давала.
А Калин… Той винаги е бил до мен – подкрепяше ме, вдигаше ме, строихме живота си заедно. И сега той ме моли само за едно – да защитя семейството ни.
И разбирам – колкото и да боли, трябва да кажа “не”.
Ще трябва да намеря силите да отвърна на сестра си. Нека се ядоса. Нека ме мрази. Избирам съпруга си, сина си, дома си.
Но колко ли е горчиво да осъзнаеш, че родната кръв те поставя пред такъв ужасен избор…