След срещата с баща си, синът ми заяви, че вече не ме обича
Когато преди две години се разведох с мъжа ми, мислех, че го направихме по човешки. Без сцени, без крещене. Просто вече не бяхме щастливи заедно. Не му забранявах да вижда сина ни, напротив – винаги казвах, че детето има нужда от баща си. Иска да го посещава? Няма проблем. Иска да го взема при себе си? Давай, само да е добре на Калин.
Нашият Калин сега е на седем. Наскоро бяха есении ваканции и бившият ми настояваше синът да ги прекара при него. Не възразих. Дори се зарадвах – ще прекарат време заедно, ще се сближат, това е важно.
Но след няколко дни започнах да забелязвам странни неща. Обаждах му се на Калин, но той не отговаряше. Тръбвата вдигаха или бившият ми, или свекърва ми, и всеки път чувах едно и също: „Калин е навън“, „играе си“, „не може да дойде“.
Забеспокои ме. Аз съм майка му. Имам право да чуя как е, да разбера какво чувства. Защо ми криеха гласа му, настроението му? Какво се случва?
Когато ваканциите свършиха, бившият ми го доведе вкъщи. Отворих вратата и веднага усетих – нещо не е наред. Калин беше различен. Необичайно мълчалив, с празен поглед и стиснати устни. Това не беше умора. Беше обида.
Клекнах до него, положих ръка на рамото му.
„Калин, скъпи, как си? Всичко наред ли е? Липсваше ми…“ – исках да го прегърна.
Но той рязко се отдръпна и, без да ме погледне, прошепна:
„Вече не те обичам.“
Чували ли сте как къса се сърцето? В този момент аз го усетих. Каза го спокойно, но в тези четири думи имаше толкова студ, сякаш беше чужд човек.
Заби ми дъх. Не знаех какво да кажа. Чак късно вечерта се опитах да говоря с него. Тогава той се пръсна.
Каза, че при баща си и баба си е чувал много лоши неща за мен – че съм зла, че не ги оставям да живеят, умишлено ги наранявам, че „съм виновна за страданията на баща му“. Буквално му промиваха мозъка.
Слушах го и ръцете ми трепереха. Как може да правят това на седемгодишно дете? На собствения си син? На внука си? Какво съм им сторила? Аз никога не съм настройвала Калин срещу тях, никога не съм говорела зле за баща му. Пазех го от нашата болка.
А те? Отнеха му вярата в майка си.
Оттогава не разрешавам на Калин да ходи при баща си. Да, знам, звучи радикално, но трябва да го защитя. Няма да позволя никой повече да наранява душата му.
Аз съм майка му. И няма да го дам на хора, които лесно сеят омраза в него. Нека първо се научат да бъдат хора. Тогава, може би, ще обмисля дали да им дам втори шанс.
