Никога няма да забравя този ден.
Беше вече късно, когато Елена облече якето си, целуна ме по бузата и каза:
— Ще се върна бързо, само да купя пелени.
Дъщеря ни, Лилия, беше съвсем малка тогава, а ние водехме обикновен, спокоен живот. Елена беше грижовна майка, любяща съпруга. Нищо не предвещаваше трагедията, която щеше да се случи.
Тя излезе… и никога не се върна.
Чаках я един час, после два, после цяла нощ. Обадих се в болниците, на полицията, на всички наши приятели. Колата ѝ беше открита три дни по-късно – изоставена на паркинга пред супермаркета. Никакви следи от насилие, никакви бележки, нищо. Просто беше изчезнала.
Полицията така и не откри никакви следи. Някои смятаха, че е напуснала доброволно, други – че е станала жертва на престъпление. А аз… не знаех в какво да вярвам.
Изминаха петнадесет години.
Научих се да живея без нея. Лилия порасна, стана прекрасна млада жена, но никога не спря да пита за майка си.
— Мислиш ли, че е жива? – питаше ме понякога.
Не знаех какво да ѝ отговоря.
А после, миналата седмица, я видях.
Просто така, между рафтовете в супермаркета.
Замръзнах на място.
Тя почти не се беше променила – същата коса, макар и с няколко сиви кичура, същите очи… Но имаше нещо различно в нея.
Когато ме видя, ръката ѝ потрепери – почти изпусна кутията със сок.
И първото нещо, което каза:
— Трябва да ми простиш.
В главата ми крещяха хиляди въпроси.
— Да ти простя?! Ти изчезна, остави ме сам с малко дете, без да кажеш и дума! Къде беше?
Елена затвори очи и пое дълбоко въздух.
— Моля те, изслушай ме.
Мълчах.
Тя извади телефона си, бързо потърси нещо и ми показа снимка.
На екрана – тя, лежаща на болнично легло. Бледа, с тънки тръби, свързани с ръцете ѝ.
Почувствах как целият ми свят се преобръща.
— Какво…?
— Не съм напускала. Бях отвлечена.
Тя започна да разказва.
Онази вечер, когато излезе да купи пелени, към нея се приближил мъж. Усмихнал се, попитал я за посоката. И после… всичко потънало в мрак.
Събудила се на непознато място – малка стая без прозорци, с една-единствена слаба крушка на тавана.
Не знаела защо я държат там. Не знаела какво искат от нея. Опитвала се да избяга, но било невъзможно. Единственото, което я държало да не полудее, били мислите за Лилия.
— Всеки ден мислех за вас. Как я учиш да ходи, как расте…
Затворих очи. Не знаех кое е по-лошо – да я загубя или да осъзная, че през всичките тези години е била там… в плен.
— Как успя да избягаш? – попитах накрая.
Елена стисна устни.
— Един ден охраната беше по-малко. Някой ми помогна да се измъкна. Заведоха ме в болницата. Дълго време се възстановявах. Мислех, че няма да мога да се върна… че вас вече ви няма.
— Защо не ни потърси?
Тя въздъхна.
— Страхувах се. Страхувах се, че ще ме мразиш. Страхувах се, че Лилия няма да иска да ме види.
Стояхме между рафтовете с паста, а между нас висяха 15 години болка.
— Къде живееш сега? – попитах тихо.
— В приют за жени, – отвърна, без да ме погледне. – Нямам никого… освен вас.
Поех дълбоко въздух.
— Лилия трябва да знае.
Когато Лилия я видя, замръзна.
Минаха няколко секунди… а после се втурна в прегръдките на майка си.
И двете плачеха.
Гледах ги и разбрах: никога няма да върнем тези 15 години.
Но може би, просто може би, можем да започнем отначало.
И това беше единственият правилен избор.
