Не всеки може да оправдае очакванията на родителите си. В очите на роднините си Елена се е превърнала в предател.
И защо се е случило това? Защото тя не е искала да бъде учителка. Това е историята, споделена от самата Хелена.
Никога не съм виждала дядо си, но знаех, че е бил директор на вечерно училище. А прадядо ми също е бил учител. Откакто се помня, майка ми вечер проверяваше тетрадките по полски език, а баба ми учеше децата да пеят. Имаме педагогическа династия, така че всички мои роднини се радваха, когато като дете сядах куклите и им давах домашни. Честно казано, имах много малко житейски опит извън училище, по принцип никакъв друг опит. И изобщо, вярвам, че децата винаги пресъздават това, което виждат.
Баба ми и майка ми бяха сигурни, че ще стана учителка. В трети клас ми казаха, че трябва да уча повече и да не си играя с кукли, защото дъщерята на учителя не може да получава слаби оценки. Да, понякога се подхлъзвах. Така се случва. Казваха ми го толкова често и толкова много, че постепенно намразих учителската професия. Не възнамерявах да свържа живота си с тази професия. Не исках да преподавам на деца. Исках да бъда фармацевт. Беше ми даден избор, без да мога да избирам. Баба ми казваше: “Няма проблем. Харесваш химията и биологията, така че иди да преподаваш тези предмети”. Протестирах, но майка ми ме притискаше и трябваше да отстъпя.
Едва след две години осъзнах, че не мога да го правя повече. Тайно от близките си напуснах педагогическия университет и последвах сърцето си. Всичко излезе наяве, когато вече бях във втори курс. Майка ми реши да ми осигури стаж в близкото училище. Тя си уговори среща с приятелката си, която трябваше да ми бъде възпитател. Трябваше да ѝ кажа, че съм се отказала от университета и никога няма да преподавам на деца. Какви ли не обвинения паднаха върху главата ми. Майка ми и баба ми крещяха, че аз съм единственият човек, който може да продължи вековната учителска династия. А сега всичко е прекъснато само защото не знам какво искам.
Майка ми все още смята, че аз съм виновна за рака на баба ми и за инфаркта на дядо ми. Но аз се примирих с баба ми преди да умре. Тогава тя изглеждаше, че подкрепя избора ми. Майка ми каза, че има нужда от пари за лечение, и тогава със съпруга ми раздадохме всичките си спестявания. По онова време спестявахме за собствен апартамент. Раздадохме почти всичко. Наложи се да живеем под наем. Няма да лъжа, мислех да взема апартамента на баба ми, когато тя почина.
И в мислите ми имаше здрав разум, защото бях единствената внучка и единствената дъщеря. Но грешах. Баба не ми каза нищо, но завеща апартамента в завещанието си на внука на мъжа, когото е обичала на младини. Тоест бабата издирила този мъж и му подарила апартамента. А внучката останала без жилище, със седеммесечно бебе. Майката също е знаела за решението на бабата, но си е мълчала. Наказали са предателя. Но аз все още не мога да разбера как бабата е могла да приеме пари от мен и съпруга ми, след като вече е знаела, че няма да получа апартамент.
Съпругът ми и аз се изправихме на крака. Той си намери втора работа. Отслабна много, като на лицето му се виждаха само очите. Работеше, скърцайки със зъби, без да пророни и дума на упрек към факта, че бяхме похарчили всичките си спестявания за борба с болестта на баба ми. Помощта от моя страна беше малка. Не можех да ходя на работа, защото детето още нямаше и годинка. На тази възраст децата имат голяма нужда от майка си. Но успяхме да оцелеем. Не съм искала нищо от майка си. И никога няма да го направя. Струваше ми се, че най-важното нещо за родителите е щастието на децата им. Но как може човек да бъде щастлив, ако не харесва това, което прави? Най-важното нещо за моите роднини обаче не беше моето щастие, а техните лични убеждения.
Майка ми се възмущава от мен, нейният идеал е дъщерята на един приятел. Тя е учителка и това е всичко, от което се нуждае майка ми. Подозирам, че майка ми също ще препише апартамента на нея. Така да бъде. Нито за миг не съм съжалила, че съм избрала да специализирам като фармацевт. А най-важното за мен е, че получавам безусловна подкрепа от съпруга си. Щастлива съм в семейния си живот, удовлетворена съм от професията си, какво повече ви трябва?
Какво мислите, редно ли е родителите да диктуват на децата си с какво да се занимават в живота, или всеки трябва да има право сам да направи този избор?
Какво бихте искали да кажете на главната героиня и нейната майка?