Тя наскоро навърши 18 години. В работата й казаха, че не се справя, и без да се замислят, я уволниха. Същия ден тя се прибрала по-рано от обичайното и намерила младежа си в леглото с непознато момиче.
Отишла при майка си. Вечерта майка ѝ й съобщила, че всъщност не я иска в дома си, защото партньорът ѝ искал да се наслаждава на живота без деца.
На следващата сутрин тестът за бременност показал две ярки чертички, които не оставяли никакво съмнение.
Всичките девет месеца минаха като един мъгляв миг. Налагаше се да пренощува в къщите на различни приятели и на гарите. Приемаше всяка работа, която можеше да намери. Най-трудната част беше зимата. Веднъж дори й се наложило да проси пред една църква.
Бебето се ражда през нощта на 13 декември. Беше красиво момче. Беше толкова крехко, сънливо и излъчваше щастие. Написах му картичка: “Сине, обичам те и ти пожелавам да намериш грижовно семейство!”. Тя я сложи до креватчето на бебето и избяга.
В столицата всички се готвеха за Нова година: гирлянди и снежинки украсяваха витрините на магазините и прозорците на апартаментите навсякъде. Камбаните се чуваха на всеки ъгъл. Джулия слезе от колата, от която идваше звукът на дистанционното управление. Червеният, елегантен автомобил стоеше самотен и величествен на празния паркинг. Отново тя беше първата, която пристигна.
Охранителят забързано ѝ отвори вратата. Джулия учтиво кимна на мъжа, почука с токчета по пустия коридор, влезе в кабинета си, седна пред компютъра, извади документите си и автоматично прелисти поредната страница от настолния си календар. Тринадесето. Само допреди няколко години можеше да избухне в сълзи, но сега само стискаше юмруци.
– Джулия, кафе, както поискахте! – Секретарката влезе с кафето.
– Имате посетител, но той е поискал среща без уговорка. Каза, че имал много важен въпрос.
Джулия погледна отражението си в огледалото, поправи косата си и ми каза да вляза.
В офиса влезе млад мъж на около двадесет години. Той се поколеба на входа, погледна внимателно жената, плахо се приближи и спря.
– Добро утро – първа заговори Джулия. – Мога ли да ви помогна?
– Добро утро, Джулия. Аз съм… Казвам се Адам. Мисля, че може би съм ваш син.
Джулия спря да диша. Той, мислейки, че тя не е доволна от това, което е чула, започна да ѝ разказва:
– “Не съм съвсем сигурен. Роден съм на 13 декември. Родителите ми казаха, че биологичната ми майка е била на осемнайсет години, казвала се е Джулия. И все пак… Те го запазиха. Той се ядоса и бръкна в джоба си. Още миг и жената видя пред себе си старо парче хартия, на което бе написала на ръка бележка до сина си. Тя избухна в сълзи. През всичките тези години не минаваше ден, в който Юлия да не мисли за малкия си син. Често си представяла как той расте.
През сълзите си тя се опита да погледне зрялото и красиво момче. Но го виждаше като детето, с което трябваше да се сбогува преди деветнайсет години. Джулия се вгледа в очите и чертите на лицето му и забеляза приликата. Тя го разпозна. Джулия най-сетне усети онзи неповторим аромат на щастие, който някога беше изгубила.